Отекна шумно метално дрънчене и вратата на страничната килия се отвори. Двама полицаи въведоха подсъдимия. Човекът беше млад и все още имаше следи от слънчев загар въпреки трите месеца зад решетките. Костюмът му струваше поне колкото едноседмичната заплата на пазачите от двете му страни. Ръцете му бяха оковани за верига около кръста, която стоеше някак нелепо върху безупречния син костюм. В едната си ръка стискаше скицник, в другата флумастер — единственото средство за писане, което разрешаваха в предварителния арест.
Полицаите отведоха затворника към средния стол зад масата на защитата. Докато сваляха веригата, той се усмихна и погледна напред. Единият пазач хвана човека за рамото и го бутна на стола. После двамата полицаи седнаха на столове зад него.
Подсъдимият веднага се приведе напред, разгърна скицника и започна да рисува с флумастера. Бош го гледаше. Чуваше трескавото шумолене на флумастера по хартията.
— Не ми разрешават да ползвам въглен, Бош. Представяш ли си? Какво опасно може да има в някакво си парченце въглен?
Затворникът подхвърли тия думи, без да поглежда Бош. Бош не отговори.
— Подобни дреболии ме тормозят най-много — добави човекът.
— Свиквай отсега — отвърна Бош.
Онзи се разсмя, но пак не го погледна…
— Знаеш ли, нещо ми подсказваше, че точно това ще кажеш.
Бош мълчеше.
— Виждаш ли колко си прозрачен, Бош. Всички сте предсказуеми.
Вратата в дъното се отвори и Бош откъсна поглед от обвиняемия. Влизаха съдията и прокурорът. Заседанието щеше да почне след малко.
7
Докато се добере до селскостопанския пазар, Маккейлъб вече бе закъснял с половин час за срещата с Джей Уинстън. Бяха прекосили пролива за час и половина и след като спряха на пристанището Кабрильо, той се обади по телефона в полицията, но после откри, че акумулаторът на джипа е изтощен, защото не го бе ползвал от две седмици. Наложи се Бъди да го тегли и това отне доста време.
Влезе в ресторант „Дюпар“ край пазара, но не видя Уинстън нито на масите, нито на бара. Надяваше се да не си е тръгнала. Избра едно свободно сепаре в ъгъла и седна. Нямаше нужда да гледа менюто. Бяха избрали пазара за среща, защото беше близо до апартамента на Едуард Гън и защото Маккейлъб искаше да закуси в „Дюпар“. Неведнъж бе казвал на Уинстън, че от Лос Анджелис най-много му липсват палачинките в „Дюпар“. С Грасиела и децата всеки месец идваха на континента да закупят дрехи и други стоки, които не се намираха на Каталина. При тия пътувания почти винаги се отбиваха в „Дюпар“. Независимо дали закусваха, обядваха или вечеряха, Маккейлъб винаги си поръчваше палачинки. Реймънд също. Само че той ги предпочиташе със сладко от боровинки, а Маккейлъб с традиционния кленов сироп.
Маккейлъб каза на сервитьорката, че чака компания, но си поръча голям портокалов сок и чаша вода. Щом му донесоха поръчката, той отвори кожената си чанта и извади пластмасовото шишенце с таблетките. Винаги държеше на яхтата едноседмичен запас от хапчета, а в жабката на джипа — допълнителна доза за два дни. Беше приготвил шишенцето, след като спряха на пристанището.
Редувайки глътка вода и глътка портокалов сок, той преглътна сутрешната си доза от двайсет и седем таблетки. Отдавна ги познаваше по цвят, форма и вкус: „Прилосек“, „Дигоксин“, „Бацитрацин“. От съседното сепаре смаяно го гледаше една жена.
Никога нямаше да се отърве от таблетките. Те бяха третото неизбежно нещо в живота му след данъците и смъртта. В течение на годините някои щяха да бъдат променени, други спрени, трети добавени, но знаеше, че докато е жив, ще гълта хапчета, смекчавайки с портокалов сок отвратителния им вкус.
— Виждам, че си поръчал без мен.
Вдигна очи и видя Джей Уинстън да се настанява отсреща.
— Извинявай, че закъснях. По Десета улица имаше ужасно задръстване.
— Няма нищо. И аз закъснях. Изтощен акумулатор.
— По колко бройки пиеш сега?
— Намалих ги на петдесет и четири дневно.
— Невероятно.
— Наложи се да превърна един гардероб в аптека. Целия го запълних.
— Е, поне още си жив.
Тя се усмихна и Маккейлъб кимна. Сервитьорката донесе меню за Уинстън и ги посъветва да избързат с поръчката.
— Ще взема каквото си избере той.
Маккейлъб поръча голяма порция палачинки с топено масло и добре препържен бекон.
— Кафе? — попита сервитьорката. Изглеждаше тъй, сякаш току-що бе получила милионната поръчка в кариерата си.