Разговорът вървеше някак нелепо и разпокъсано. Уинстън или не се интересуваше, или просто не бе свикнала да говори на банални теми.
— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Маккейлъб, докато подаваше детето на Грасиела.
— Не, благодаря. Пих кока-кола на ферибота.
Сякаш усетило всеобщото притеснение или просто възмутено, че го прехвърлят от ръка на ръка, бебето се разплака и Грасиела каза, че ще го отнесе вътре. Двамата останаха сами на верандата. Маккейлъб посочи кръглата маса, на която обикновено вечеряха, след като бебето заспеше.
Хайде да седнем.
Той настани Уинстън на стола, от който се разкриваше най-добър изглед към пристанището. Тя остави зелената папка върху масата и сложи отгоре касетата.
— Същинска прелест — каза Уинстън.
— Да, изумителна е. Мога да я гледам по цели…
Той млъкна и се усмихна, защото разбра, че е имала предвид гледката, а не детето. Уинстън също се усмихна.
— И тя е красива, Тери. Наистина. А ти изглеждаш страхотно с този тен.
— Често излизам с яхтата.
— А как си със здравето?
— Нямам от какво да се оплача, освен от хапчетата, които ме карат да взимам. Но така е вече трета година и отдавна съм свикнал. Мисля, че съм на чисто, Джей. Просто трябва да продължавам с проклетите хапчета и толкоз.
Усмивката го превръщаше в същинско олицетворение на здравето. Кожата му беше потъмняла от слънцето, а с косата бе станало точно обратното. Късо подстригана и грижливо сресана, сега тя изглеждаше почти руса. От работата на яхтата мускулите на ръцете и плещите му бяха укрепнали. Единствената издайническа подробност се криеше под ризата — двайсет и пет сантиметров белег от трансплантацията.
— Отлично — каза Уинстън. — Ти май си живееш добре тук. Ново семейство, нов дом… далече от всичко.
Тя помълча и изви глава, като че искаше наведнъж да обхване цялата гледка, острова и живота на своя събеседник. Маккейлъб винаги бе смятал Джей Уинстън за привлекателна, макар и не прекалено женствена. Тя имаше дълга до раменете тъмноруса коса. Докато работеха заедно, нито веднъж не я бе виждал да се гримира. Но пък имаше зорки, проницателни очи и заразителна, малко печална усмивка, сякаш навсякъде виждаше едновременно и веселото, и тъжното. Днес беше облечена с черни джинси, черно яке и бяла тениска. Изглеждаше хладнокръвна и издръжлива, а Маккейлъб знаеше от опит, че е точно такава. Имаше навика по време на разговор често да отмята кичур коса зад ухото си. Кой знае защо, това му се струваше чаровно. Понякога си мислеше, че ако не бе връзката с Грасиела, навярно би се опитал да опознае Джей Уинстън по-отблизо. Усещаше, че и тя инстинктивно разбира това.
— Чувствам се малко виновна задето дойдох — каза Уинстън. — В известен смисъл.
Маккейлъб кимна към папката и касетата.
— Дошла си по работа. Можеше просто да позвъниш, Джей. Така щеше да спестиш време.
— Но ти не ни остави нито нов адрес, нито телефон. Сякаш не искаше хората да знаят къде се спотайваш.
Тя отметна кичур коса зад лявото си ухо и пак се усмихна.
— Не е точно така — каза Маккейлъб. — Просто не вярвах, че някои би искал да, знае къде съм. Как ме откри?
— Поразпитах из пристанището за яхти на отвъдния бряг.
— На отвъдния бряг… Тук му казваме просто отсреща.
— Добре де, отсреща. В канцеларията на пристанището ми казаха, че още си пазиш мястото там, но обикновено яхтата е на острова. Пристигнах с ферибота, наех моторница и обикалях из залива, докато я открих. Твоят приятел беше на борда. Той ми обясни как да стигна дотук.
— Бъди.
Маккейлъб извърна глава към пристанището и откри с поглед „Попътно вълнение“. Беше на по-малко от километър. Видя как Бъди Локридж се привежда на кърмата. След две-три секунди разбра, че Бъди мие скрипеца с прясна вода от резервоара.
— И тъй, какво става, Джей? — попита Маккейлъб, без да поглежда Уинстън. — Сигурно нещо важно, щом си предприела такова пътуване през почивния ден. Предполагам, че почиваш в неделя.
— Обикновено.
Тя бутна касетата настрани и разгърна папката. Маккейлъб се обърна. Макар да гледаше текста наопаки, веднага разбра, че първата страница е стандартен полицейски доклад за убийство — така започваха всички досиета, с които бе работил. Оттам се тръгваше. Той плъзна очи към адреса. Престъплението бе станало в Западен Холивуд.
— Надявах се да хвърлиш едно око на случая. В свободното си време, естествено. Според мен е от твоята категория. Прегледай го, може би ще ми посочиш нещо, което съм пропуснала.
Той бе разбрал за какво ще го моли още щом видя папката в ръката й. Но сега след като чу молбата, усети изблик на смесени чувства. От една страна, го обземаше възбуда при мисълта да се върне към предишния живот. Същевременно изпитваше и вина, че въвежда смъртта в този дом, изпълнен докрай с щастие и нов живот. Озърна се към отворената врата да види дали Грасиела не ги наблюдава. Нямаше я.