— Благодаря. Може би си струва да повикаш екип да потърси отпечатъци горе.
— Как така? Совата я няма, нали?
Маккейлъб се озърна към Роршах.
— Да, изчезнала е. Но за да я сложи горе, някой е използвал онзи стол. Залитнал е и се е хванал за ръба.
Той извади от джоба си химикалка и посочи мястото, където бе зърнал следи от пръсти.
— Доста е прашно, но може и да са останали отпечатъци.
— Ами ако са от онзи, който е взел совата?
Маккейлъб погледна втренчено Роршах и отговори:
— Все едно. Може да има отпечатъци.
Роршах извърна глава.
— Може ли пак да използвам телефона? — попита Уинстън.
Маккейлъб й го подаде.
— Заповядай.
Докато Уинстън поръчваше да изпратят екип, Маккейлъб придърпа стола насред стаята, на три-четири крачки от кървавото петно. После седна и се огледа. От това място би изглеждало, че совата се взира както в жертвата, така и в убиеца. Някакъв инстинкт му подсказа, че престъпникът е искал точно това. Маккейлъб сведе очи към петното и си представи, че гледа как Едуард Гън се бори за живота си и бавно губи битката. Кофата, помисли си той. Само тя не съвпадаше. Убиецът бе нагласил сцената, но не бе издържал на представлението. Кофата му бе трябвала, за да не вижда лицето на жертвата. Това несъответствие смущаваше Маккейлъб.
Уинстън се приближи и му подаде телефона.
— Един екип тъкмо привършва с оглед на домашен обир. Ще пристигнат до петнайсет минути.
— Късмет.
— Голям късмет. Какво правиш?
— Размишлявам. Мисля си, че е седял тук да гледа, но накрая не е издържал. Ударил е Гън по главата, може би за да ускори края. После взел кофата и я сложил, за да не вижда лицето му.
Уинстън кимна.
— Откъде е дошла кофата? — добави Маккейлъб. — В досието не се…
— Смятаме, че идва от шкафчето под кухненската мивка. Там има тъмен кръг, който съвпада с дъното на кофата. Кърт записа това в приложението. Сигурно е забравил да го сложи в папката.
Маккейлъб кимна и се изправи.
— Ти ще чакаш екипа, нали?
— Да, би трябвало да дойдат всеки момент.
— Аз ще се поразходя.
Той тръгна към отворената врата.
— И аз идвам — каза Роршах.
Маккейлъб се обърна.
— Не, мистър Роршах, вие трябва да останете тук с детектив Уинстън. Трябва ни независим свидетел, който да следи какво правим в апартамента.
Той погледна Уинстън през рамото на Роршах. Тя кимна в знак, че е разбрала защо разправя подобни измислици.
— Да, мистър Роршах. Моля ви, останете, ако нямате нищо против.
Роршах отново сви рамене и повдигна ръце.
Маккейлъб слезе по стълбите към вътрешното дворче на сградата. Обиколи го от всички страни, оглеждайки ръба на плоския покрив. Не видя совата никъде. Обърна се, мина през фоайето и излезе на улицата.
От другата страна на Суитцър Авеню се намираше „Бракстън Армс“ — триетажен Г-образен жилищен блок с външни тераси и стълбища. Маккейлъб пресече улицата и откри, че входът е преграден с двуметрова решетка. Мярката беше по-скоро демонстративна. Той свали якето си, сгъна го и го пъхна през решетката. После стъпи на дръжката на портата, провери дали ще издържи тежестта му и се изкатери върху оградата. Скочи от другата страна и се озърна да види дали някой не е забеляза. Всичко беше спокойно. Взе якето и тръгна към стълбището.
Изкачи се до третия етаж и обиколи по терасата към предната част на зданието. От физическото усилие дишаше задавено и тежко. Когато стигна отпред, той се облегна на парапета да си поеме дъх. После погледна отвъд Суитцър Авеню към плоския покрив на сградата, където бе живял Едуард Гън. Пак не видя совата.
Маккейлъб опря лакти на парапета и продължи да се бори за всяка глътка въздух. Усещаше как ударите на сърцето му постепенно се успокояват. По челото му бе избила пот. Знаеше, че не е сърдечна слабост. Самият той бе изнемощял от всички тия лекарства, които взимаше, за да поддържа сърцето си силно. Обзе го безсилен гняв. Бе наясно, че никога няма да укрепне, че цял живот ще се вслушва в пулса си както нощен грабител се вслушва в пукащите дъски по пода.
Когато чу автомобилен двигател, той погледна надолу и видя пред съседната сграда да спира бяла камионетка с емблемата на шерифа. Екипът бе пристигнал.
Маккейлъб се озърна още веднъж към отсрещния покрив, после унило наведе глава и понечи да си тръгне. Внезапно спря. Совата беше тук. Стърчеше над компресора на централния климатик върху пристройката на сградата, в която се намираше.
Той побърза към стълбището и се изкачи на горната площадка. Наложи му се да лъкатуши между купища вехти мебели, но вратата за покрива беше отключена. Изтича по равния чакълест покрив към климатика. Огледа внимателно совата, преди да я докосне. Съвпадаше със спомените му от видеозаписа. Имаше плоска осмоъгълна поставка. Маккейлъб не се съмняваше, че е същата. Той размота телта, с която беше завързана за решетката на климатика. Забеляза, че решетката и корпусът са покрити със засъхнали птичи изпражнения. Вероятно това създаваше проблеми с поддръжката и Роршах, който сигурно надзираваше и тази сграда, бе взел совата от апартамента на Гън, за да плаши птиците с нея.