Маккейлъб омота телта около шията на совата, за да не я докосва при носенето, макар че не му се вярваше да са останали отпечатъци или други микроскопични следи. Вдигна я от климатика и тръгна обратно към стълбището.
Когато се върна в апартамента на Едуард Гън, Маккейлъб завари двама криминалисти да вадят приборите си от кутия за инструменти. Пред бюфета стърчеше сгъваема стълба.
— Може би ще е по-добре да започнете от това — каза той.
Докато влизаше и оставяше пластмасовата сова на масата. Маккейлъб видя как очите на Роршах се разшириха.
— Вие сте домоуправител и на отсрещната сграда, нали, мистър Роршах?
— Ами…
— Не лъжете, лесно можем да проверим.
— Няма нужда да проверяваш, така е — каза Уинстън и се наведе да огледа совата. — Беше там, когато го търсихме в деня на убийството. Там живее.
— Имате ли представа как се е озовала тази птица на покрива? — попита Маккейлъб.
Роршах упорито мълчеше.
Май самичка е прелетяла, а?
Роршах не можеше да откъсне очи от совата.
— Знаете ли какво мистър Роршах, засега можете да си вървите. Но гледайте да сте наоколо. Ако открием отпечатъци по птицата или бюфета, ще ни трябват и вашите за сравнение.
Този път Роршах погледна Маккейлъб и очите му се разшириха още повече.
— Хайде, вървете, мистър Роршах.
Домоуправителят се обърна и бавно излезе от апартамента.
— И затворете вратата, ако обичате — подвикна след него Маккейлъб.
След като Роршах изчезна и затвори вратата, Уинстън избухна в смях.
— Тери, беше ужасно жесток с него. Всъщност не е сторил нищо лошо, сам знаещ. Ние освободихме апартамента, сестрата мина да вземе каквото си хареса. И какво да прави човекът? Да даде жилището под наем с тая глупава сова?
Маккейлъб поклати глава.
— Той ни излъга. А това не е редно. Едва не ме тръшна удар, додето се изкатеря до покрива на оная сграда отсреща. Можеше просто да ни каже, че е там.
— Е, ти пък го сплаши здравата. Занапред ще си има обица на ухото.
— Дано.
Маккейлъб огледа птицата, докато единият криминалист я ръсеше с черен прах. Изглеждаше ръчно боядисана. Беше тъмнокафява, с черно по крилете, гърба и главата. Гърдите бяха в по-светъл тон, изпъстрени тук-там с жълти петънца.
— Навън ли е било това нещо? — попита експертът.
— Да, за съжаление — отговори Маккейлъб, като си спомни проливните дъждове, които бяха дошли от континента към Каталина миналата седмица.
— Е, не откривам нищо.
— Така и очаквах.
Маккеилъб погледна към Уинстън и в очите му отново припламна ярост срещу Роршах.
— И тук нищо — обади се другият специалист. — Прекалено е прашно.
9
Процесът срещу Дейвид Стори се водеше в съдебната сграда на област Ван Нюис.
Престъплението нямаше ни най-малка връзка с това място, нито дори с долината Сан Фернандо. Просто от прокуратурата бяха решили така, защото в момента там беше свободна зала N — най-голямата съдебна зала в областта, изградена преди няколко години чрез съединяване на две отделни зали, за да осигури достатъчно място за двата съдебни състава, а и за репортерския наплив около процеса срещу братя Менендес. Делото за убийството на родителите им бе една от няколкото съдебни сензации на миналото десетилетие, привлекли вниманието на медиите, а следователно и на обществото. Когато приключи, прокуратурата не си направи труда да разделя отново огромната зала. Някой предвидлив служител си бе дал сметка, че в Лос Анджелис винаги ще се намери случай, който да я запълни.
Както ставаше сега с делото срещу Дейвид Стори.
Трийсет и осем годишният кинорежисьор, станал известен със своите филми, надхвърлящи всички допустими рамки на секс и насилие, бе обвинен в убийството на млада актриса, която поканил на гости след премиерата на последния си филм. Трупът на двайсет и три годишната жена бил открит на следващата сутрин в малкото бунгало в Никълс Кениън, което наемала заедно с друга начинаеща актриса. Жертвата била удушена, а голото й тяло нагласено върху леглото в поза, целяща според следователите да затрудни откриването на убиеца.
Елементите на процеса — власт, известност, секс и пари — заедно с холивудската връзка бяха привлекли максимално вниманието на медиите. Тъй като стоеше от другата страна на камерата, Дейвид Стори не можеше да се нарече кинозвезда в истинския смисъл на думата, но името му беше известно, а и притежаваше страховитата власт на човек, направил седем касови рекорда за седем години. Делото срещу него привличаше журналистите точно както мечтата за Холивуд примамва младежите. Предварителните коментари категорично го определяха като пример за неудържимата холивудска алчност и похотливост.