— Агент Маккейлъб?
Обърна се рязко и зърна до себе си някакъв мъж. Изглеждаше му познат, но не се сещаше откъде.
— Просто Маккейлъб. Тери Маккейлъб.
Човекът усети смущението му и протегна ръка.
— Джак Макавой. Веднъж взех интервю от вас. Беше съвсем кратко. За издирването на Поета2.
— А, сега си спомням. Доста отдавна беше.
Маккейлъб стисна ръката му. Наистина си го спомняше. Макавой се бе забъркал в издирването на Поета и по-късно написа книга за това. Маккейлъб бе взел съвсем незначително участие в случая, когато следствието се прехвърли в Лос Анджелис. Така и не успя да прочете книгата на Макавой, но беше сигурен, че не е допринесъл за нея и името му едва ли се споменава.
— Мислех, че си от Колорадо — каза той, като си припомни, че навремето Макавой работеше за един денвърски вестник. — За процеса ли те командироваха тук?
Макавой кимна.
— Добра памет имаш. Бях от Денвър, но сега живея тук. Вече съм на свободна практика.
Маккейлъб кимна и се запита какво още може да каже.
— А в момента за кого работиш?
— Пиша седмичен обзор по делото за „Ню Таймс“. Четеш ли го?
Маккейлъб кимна. Добре познаваше „Ню Таймс“ — креслив жълт седмичник с подчертана враждебност към властите. Изглеждаше, че се издържа предимно с реклами за какво ли не — от филми до придружителски услуги. Раздаваше се безплатно и Бъди непрестанно прелистваше някой от броевете, разхвърляни из яхтата. Маккейлъб също хвърляше по някой поглед, но досега не бе забелязвал името на Макавой.
— Освен това готвя по-общ обзор за „Венити Феър“ — добави журналистът. — Нали знаеш, обширна статия за мрачните страни на Холивуд. Мисля си и за нова книга. Какво те води насам? Да не си… замесен в тази история по някакъв…
— Не. Бях наблизо, а един приятел участва в процеса. Надявах се, че ще успея да му кажа едно здрасти.
Докато изричаше тази лъжа, Маккейлъб извърна глава и пак надникна през вратата към екраните. Отново показваха цялата зала. Бош като че събираше някакви документи в куфарчето си.
— Хари Бош ли?
Маккейлъб пак погледна журналиста.
— Да, Хари. Преди време работихме заедно по един случай и… какво става тук всъщност?
— Последни молби и предложения преди откриването. Започнаха със закрито заседание и все още уреждат служебни въпроси. Не си струва човек да виси там. Всички смятат, че съдията вероятно ще приключи до обедната почивка и ще предостави остатъка от деня за встъпителните речи. Утре започват в десет. Мислиш, че сега е претъпкано? Чакай само да видиш какво ще е утре.
Маккейлъб кимна.
— Е, добре тогава. Мммм… беше ми много приятно да се видим, Джак. Успех с писането. И с книгата, ако стигнеш до нея.
— Знаеш ли, много бих искал да напиша за твоята история. Нали разбиращ, сърцето и тъй нататък.
Маккейлъб кимна.
— Е, дължах на Кийша Ръсел една услуга и тя не пропусна да се възползва.
Маккейлъб забеляза, че хората почват да се измъкват от пресцентъра. На екраните зад тях съдията напускаше масата си. Заседанието бе свършило.
— Сега ще се опитам да хвана Хари. Беше ми приятно да те видя, Джак.
Маккейлъб протегна ръка и Макавой я стисна. Сетне последва другите репортери към вратата на съдебната зала.
Двама полицаи отвориха главния вход на зала N и отвътре бликнаха щастливите граждани, успели да си намерят места за заседанието, което навярно бе минало потресаващо скучно. Онези, които не бяха имали този късмет, се блъскаха наоколо, за да зърнат някоя знаменитост, но останаха разочаровани. Знаменитостите щяха да дойдат чак утре. Встъпителните речи бяха като началните надписи на някой филм. Точно там биха искали да ги видят.
В края на навалицата се зададоха юристите и помощниците им. Стори бе върнат зад решетките, но адвокатът му решително се отправи към групата журналисти и почна да излага възгледите си за станалото в съдебната зала. Висок мъж с гарвановочерна коса, загоряло лице и неспокойни зелени очи застана точно зад адвоката, за да прикрива гърба му. Човекът имаше забележителна външност и Маккейлъб си помисли, че го познава, но не помнеше откъде. Приличаше на някой от артистите, които Стори обикновено включваше във филмите си.
Обвинителите излязоха и скоро събраха на свой ред групичка репортери. Отговорите им бяха по-кратки от тези на адвоката. Често отказваха коментари, когато ги питаха за доказателствата, които ще представят.