— Тъкмо се канех да добавя колко многозначително изглежда всичко това, като си помислим, че Бош е бил съвременник на Леонардо, Микеланджело и Рафаел. Ако сложим обаче творбите им една до друга, човек би повярвал, че Бош — с всички тия средновековни символи и поличби — е изостанал поне с един век.
— Но не е така.
Тя поклати глава, сякаш й бе жал за Бош.
— Той и Леонардо да Винчи са родени само с една-две години разлика. Към края на петнайсети век Да Винчи създава творби, изпълнени с надежда, с прослава на човешкия дух и човешките ценности, а Бош е изцяло зловещ и мрачен.
— Тъжно, нали?
Тя сложи ръце върху най-горната книга от купчината, но не я отвори. Върху черната кожена подвързия нямаше никаква илюстрация; отстрани на гръбчето бе изписано само БОШ.
— Неволно се питам какво ли би станало, ако Бош бе работил рамо до рамо с Да Винчи или Микеланджело, какво ли би сътворил, ако бе използвал цялото си майсторство и въображение, за да прославя, а не да проклина света. — Фицджералд сведе очи към книгата, после отново погледна Маккейлъб. — Но точно там е прелестта на изкуството, затова го изучаваме и почитаме. Всяка картина е прозорец към душата и въображението на твореца. Независимо колко е тревожно и мрачно, неговото лично виждане го отделя от всички останали и прави картините му уникални. За себе си мога да кажа, че платната на Бош ме пренасят в душата на художника и аз усещам мъката му.
Маккейлъб кимна. Тя наведе глава и разгърна албума.
За Маккейлъб светът на Бош бе колкото тревожен, толкова и потресаващ. Пейзажите на човешкото страдание по страниците, които разгръщаше Пенелопи Фицджералд, напомняха някои от най-ужасните гледки в кариерата му, но на тези изрисувани сцени страдалците бяха все още живи. Отчаяно стиснатите зъби, разкъсаната плът — всичко това бе реално и динамично. Платната бяха изпълнени с прокълнати души, измъчвани заради греховете си от демони и чудовища, излезли изпод ръката на човек, надарен с ужасяващо въображение.
Отначало Маккейлъб разглеждаше цветните репродукции мълчаливо, възприемаше всичко наведнъж, както би огледал за пръв път снимка от местопрестъплението. Но сетне поредната страница се прелисти и той видя картина, изобразяваща трима души, струпани около седнал мъж. Единият от тях пробиваше с примитивен скалпел дупка в темето на седналия. Картината беше кръгла. Отгоре и отдолу имаше изписани думи.
— Какво е това? — попита той.
— Нарича се „Операция на глупостта“ — обясни Фицджералд. — По онова време било широко разпространено вярването, че глупостта и лукавството могат да бъдат излекувани, като се извади от главата на страдащия камъкът, който ги причинява.
Маккейлъб се наведе над рамото й, за да огледа отблизо картината и по-специално мястото на раната. То почти съвпадаше с раната върху главата на Едуард Гън.
— Добре, продължавай.
Совите бяха навсякъде. Рядко се налагаше Фицджералд да ги посочва, защото заемаха централно място. Тя обясни някои от придружаващите ги символи. Когато совата бе изрисувана върху дърво, най-често клонът, върху който царуваше символът на злото, беше оголен и сив — мъртъв.
Фицджералд отново прелисти. Разкри се картина, съставена от три пана.
— Тази творба се нарича „Страшният съд“. Лявото пано носи подзаглавие „Човешкото грехопадение“, а името на дясното е простичко и очевидно — „Ад“.
— Май много си е падал по ада.
Но Нед Фицджералд не се усмихна. Очите й бяха приковани в книгата.
Лявото пано представяше сцена от райската градина, сред която Адам и Ева взимаха забранения плод от змия върху ябълково дърво. От изсъхналия клон на съседното дърво една сова ги наблюдаваше. Върху дясното пано адът бе изрисуван като мрачно място, където чудовищни птици изкормваха грешниците, насичаха телата им и ги изсипваха в тави, за да бъдат вкарани в пламтящи пещи.
— И всичко това е излязло от главата на един човек — промърмори Маккейлъб. — Аз не…
Той не довърши, защото сам не знаеше какво иска да каже.
— Измъчена душа — каза Фицджерал и отгърна следващата страница.
Новата картина бе пак кръгла, с портрет на Бога в центъра и седем отделни сцени по края. Златен кръг около Божия образ го отделяше от другите сцени и в него бяха изписани четири латински думи, които Маккейлъб разпозна веднага.
— Пази се, пази се, Господ вижда.
Фицджералд вдигна очи към него.
— Очевидно си я виждал и друг път. Или просто случайно знаеш средновековен латински. Изглежда, работиш по доста странен случай.
— Така се очертава. Но познавам само думите, не и картината. Какво представлява тя?
— Всъщност е плот от маса, предназначена вероятно за църковна столова или за дома на свещеник. Изобразява окото на Бога. Той е в центъра и гледайки надолу, вижда тези сцени — седемте смъртни гряха.