Върна се в хола и извади клетъчния си телефон. Само преди ден бе нагласил за бързо избиране номера на Джанис Лангуайзър. Тя беше помощник-обвинител по делото и през почивните дни двамата бяха обсъдили подробно показанията на Бош. Обаждането му я завари все още във временния щаб на обвинението в съдебната сграда на Ван Нюис.
— Слушай, не искам да ти развалям настроението, но Анабел Кроу е изчезнала.
— Как така изчезнала?
— Просто изчезнала, скъпа. Няма я. Стоя в апартамента, където живееше. Празен е.
— По дяволите! Не можем без нея, Хари. Кога се е изнесла?
— Не знам. Току-що открих, че я няма.
— Разпита ли домоуправителя?
— Не още. Но от него най-много да научим преди колко време си е плюла на петите. Ако бяга от съда, не вярвам да е оставила новия си адрес.
— Добре де, кога разговаря с нея за последен път?
— В четвъртък. Позвъних й тук. Но сега линията е прекъсната. Без никаква допълнителна информация.
— По дяволите!
— Знам. Каза го вече.
— Получила е призовка, нали?
— Да, получи я в четвъртък. Затова й се обадих. Да проверя.
— Добре, в такъв случай може утре да дойде.
Бош се озърна из пустия апартамент.
— Не бих разчитал на това.
Той погледна часовника си. Минаваше пет. Беше дошъл да провери Анабел Кроу последна, защото изобщо не се съмняваше в нея. До този момент нямаше никакви признаци, че смята да изчезне. А сега Бош знаеше, че цяла нощ ще се мъчи да я открие.
— Какво можеш да направиш? — попита Лангуайзър.
— Имам някои сведения за нея и ще се опитам да ги използвам. Тя трябва да е в града. Къде ще ходи, нали е актриса?
— В Ню Йорк?
— Там отиват истинските артисти. Тя е просто марионетка. Ще стои тук.
— Намери я, Хари. Идната седмица ще се нуждаем от нея.
— Ще се опитам.
Настана кратко мълчание, докато и двамата обмисляха положението.
— Мислиш ли, че Стори се е добрал до нея? — попита накрая Лангуайзър.
— Чудя, се. Би могъл да я притисне с онова, което й трябва — работа, роля, добро заплащане. Ще питам, като я намеря.
— Добре, Хари. Успех. Ако я откриеш тази вечер, обади ми се. Иначе ще се видим утре сутрин.
— Разбрано.
Бош изключи телефона и го остави на кухненската маса. Извади от джоба на сакото си тънко теста, картончета. Върху всяко картонче бе записано името на един от свидетелите, които трябваше да подготви и доведе на процеса. Под имената бяха добавени адресите, телефоните и пейджърите. Той провери картончето на Анабел Кроу, после набра номера на пейджъра й. Автоматичен глас му съобщи, че апаратът е изключен.
Той затвори телефона и отново огледа картончето. Най-отдолу беше записал името и номера на нейния агент. Реши, че това е единствената връзка, която не би прекъснала.
Прибра телефона и картончетата обратно в джобовете си. Трябваше да провери лично.
13
На връщане Маккейлъб управляваше сам „Попътно вълнение“ и стигна в пристанище Авалон с падането на здрача. Бъди Локридж бе останал в Кабрильо, защото нямаше да имат клиенти чак до събота. Когато наближи острова, Маккейлъб се свърза по радиото с шефа на пристанището и помоли да му помогнат при швартоването.
Изкачването по хълма бе изтощително, защото носеше две тежки книги, купени от книжарница „Дътън“ в Брентууд плюс хладилна чанта, пълна със замразено тамале. На два пъти му се наложи да спира край пътя. Всеки път сядаше върху хладилната чанта и разгръщаше книгите, за да потъне отново в мрачния свят на Йеронимус Бош.
Откакто бе посетил „Гети“, образите от картините на Бош непрестанно витаеха в мислите му. В края на срещата Неп Фицджералд бе казала нещо странно. Точно преди да затвори албума с репродукцията от „Градината на земните наслаждения“, тя го погледна с неуверена усмивка, сякаш искаше да добави нещо, но се колебаеше.
— Какво има? — попита той.
— Нищо особено, просто една забележка.
— Хайде, казвай. Бих желал да я чуя.
— Просто исках да спомена, че мнозина критици и изследователи на Бош виждат влияние на творчеството му върху нашата съвременност. Това е белегът на всеки велик творец — дали произведенията му издържат изпитанията на времето. Дали имат силата да достигат до хората и… и може би да им влияят.
Маккейлъб кимна. Знаеше, че тя иска да разбере върху какъв случай работи.
— Разбирам какво казваш. Съжалявам, но в момента не мога да ти разкрия нищо. Може би някой ден ще узнаеш какво е. Но ти благодаря. Мисля, че много ми помогна. Все още не съм съвсем сигурен.