След като я уви в две бебешки одеяла, той излезе на верандата и започна да я храни с биберона, докато се поклащаше леко в люлеещия се стол. Загледа се към пристанището и забеляза, че е забравил да изключи светлините на мостика на „Попътно вълнение“. Знаеше, че може да се свърже по телефона с канцеларията на пристанището и да помоли нощния дежурен да отскочи с моторницата да ги изгаси. Но знаеше също така, че след вечеря ще се върне на яхтата. Тогава щеше да свърши и тази работа.
Сведе поглед към Сиело. Очите й бяха затворени, но той знаеше, че е будна. Смучеше биберона най-енергично. Грасиела бе спряла да я кърми, когато тръгна на работа. Храненето с биберон бе ново и той го смяташе за едно от най-приятните си занимания като баща. В тия моменти често говореше шепнешком на дъщеря си. Най-често обещаваше. Обещаваше, че винаги ще я обича и ще бъде до нея. Казваше й никога да не се страхува и да не се чувства самотна. Понякога Сиело внезапно отваряше очи, поглеждаше го и той долавяше, че и тя се опитва да му съобщи същото. Тогава усещаше обич, каквато не бе изпитвал никога през живота си.
— Тери.
Чувайки шепота на Грасиела, той надигна глава.
— Вечерята е готова.
Маккейлъб погледна шишето и видя, че е почти празно.
— Идвам след минутка — отвърна шепнешком той.
След като Грасиела влезе, той пак погледна дъщеря си. Шепотът я бе накарал да отвори очи. Гледаше го. Целуна я по челцето, после се облегна назад.
— Трябва да го направя, мъничко мое — прошепна той.
В каюткомпанията беше студено. Маккейлъб щракна лампите, после измести калорифера в средата и го включи на най-ниската степен. Искаше да загрее, но не прекалено, защото щеше да му се доспи. Все още се чувстваше изморен от днешното натоварване.
Беше слязъл в предната каюта и преглеждаше старите си досиета, когато отгоре долетя сигналът на клетъчния телефон. Той затвори папката, пъхна я под мишница, изтича по стъпалата и грабна телефона от чантата си. Обаждаше се Джей Уинстън.
— Е, как мина в „Гети“? Мислех, че ще ми се обадиш.
— О, стана късно, та исках да се върна на яхтата и да прекося пролива преди мръкнало. Забравих да ти позвъня.
В гласа й прозвуча разочарование.
— На острова ли се върна?
— Да, тази сутрин казах на Грасиела, че ще се прибера. Но не се безпокой, продължавам да работя по въпроса.
— Какво стана в „Гети“?
— Нищо особено — излъга той. — Разговарях с двама души и огледах няколко картини.
— Видя ли сови, които да приличат на нашата? — попита тя и се разсмя.
— Да, две-три имаха прилика с нея. Взех си няколко книги за тази нощ. Тъкмо мислех да звънна и да те питам дали можем да се срещнем утре.
— Кога? В десет сутринта имам среща и след това още една в единайсет.
— Няма значение, мислех да е следобед. Сутринта и аз имам да свърша нещо.
Не искаше да й каже, че смята да гледа встъпителните речи по делото Стори. Знаеше, че ще ги предават на живо по съдебния канал, който можеше да хване и у дома със сателитната чиния.
— Е, сигурно ще уредя да ми отпуснат хеликоптер до острова, но първо трябва да питам въздушния отдел.
— Не, аз ще пристигна с яхтата.
— Така ли? Чудесно. При мен ли ще дойдеш?
— Не, мислех си за нещо по-тихичко и уединено.
— Какво имаш предвид?
— Утре ще ти обясня.
— Взе да ставаш тайнствен. Май въртиш интриги, за да изкараш още една порция палачинки на държавна сметка, нали?
Двамата се разсмяха.
— Нищо не въртя. Ще имаш ли възможност да ме посрещнеш на пристанището?
— Ще те чакам. По кое време?
Маккейлъб предложи да се срещнат в три, предполагайки, че така му остава предостатъчно време да състави психологическия портрет и да обмисли точно какво ще й каже. Имаше време и да се подготви за онова, което се надяваше да извърши довечера с разрешението на Уинстън.
— А откъм теб нещо ново за совата? — попита той, след като се уговориха.
— Много малко, а и то не ни върши работа. От вътрешната страна има данни за производителя. Пластмасовите отливки се изработват в Китай. Компанията ги доставя на две дистрибуторски фирми, в Охайо и Тенеси. Оттам вероятно плъзват из цялата страна. Няма особена надежда да ги проследим, пък и ще иска страшно много работа.
— Значи смяташ да зарежеш тази линия?
— Не, не съм казала такова нещо. Просто я оставям на втори план. Прехвърлих задачата на партньора си. Сега той върти телефоните. Като видим какво е изкопчил от дистрибуторите, ще решим накъде да продължим.
Маккейлъб кимна. Преценките на коя нишка да се даде предимство бяха неизбежно зло. И все пак това го тревожеше. Сигурен бе, че совата е ключ към решението и би било полезно да знаят всичко за нея.