Уинстън стана и пристъпи към парапета. Спря до Маккейлъб, но се загледа към пейзажа, докато той не откъсваше очи от къщата. После заговори тихо. Ако Грасиела слушаше от някой прозорец, нямаше да я чуе.
— Спомняш ли си какво ми каза покрай онази история със сестрата на Грасиела? Каза, че си получил втори живот и за това трябва да има някаква причина. Сега изграждаш този живот със сестра й, с нейния син и дори със свое собствено дете. Това е чудесно, Тери, казвам го откровено. Но то не може да е причината, която търсиш. Може да мислиш другояче, но грешиш. И дълбоко в душата си знаеш, че е така. Ти умееше да ловиш онези хора. Как можеш да се задоволиш с някакъв си риболов?
Маккейлъб кимна леко и тутакси се смути, че отстъпва толкова бързо.
— Остави материала — каза той.
— Ще ти се обадя, когато мога.
На път към вратата Уинстън се озърна за Грасиела, по не я видя.
— Сигурно е вътре при бебето — каза Маккейлъб.
— Добре, кажи й довиждане от мое име.
— Непременно.
Настана неловко мълчание. Когато най-сетне стигнаха до вратата и Маккейлъб посегна да отвори, Уинстън попита:
— Е, какво е да си баща, Тери?
— Най-хубавото и най-лошото на света.
Това беше дежурният отговор. Той се позамисли, сетне добави нещо, за което бе мислил, без да го споделя дори с Грасиела:
— То е като да живееш през цялото време с пистолет на тила.
Уинстън се смути и дори сякаш се разтревожи.
— Как така?
— Защото знам, че ако с нея се случи нещо, каквото и да било, вече няма живот за мен.
Тя кимна.
— Мисля, че те разбирам.
Уинстън прекрачи прага. На тръгване изглеждаше някак нелепо. Опитна следователка, седнала в миниатюрно двуместно електромобилче.
2
Неделната вечеря с Грасиела и Реймънд мина спокойно. Вечеряха бял морски костур, който Маккейлъб бе уловил заедно с клиентите от другата страна на острова, близо до провлака. Клиентите винаги искаха да задържат улова, но на връщане в пристанището често променяха решението си. Според Маккейлъб това имаше нещо общо с агресивните мъжки инстинкти. Не им стигаше само да хванат плячката. Трябваше и да я убият. Затова в къщата на Ла Меса Авеню често се сервираше риба.
Маккейлъб бе изпекъл рибата върху скарата на верандата заедно с няколко необелени царевици. Грасиела направи салата и бисквити. Двамата си наляха по чаша бяло вино. Реймънд пиеше мляко. Вечерята беше чудесна, но около масата царуваше мрачно мълчание. Маккейлъб погледна Реймънд и осъзна, че момчето е доловило напрежението между възрастните и се спотайва. Спомни си как като малък правеше същото, когато двамата с жена му почнеха да мълчат. Реймънд беше син на Глория, сестрата на Грасиела. Изобщо не бе виждал баща си. След смъртта — или по-точно убийството — на майка си момчето дойде да живее при Грасиела. Маккейлъб срещна двамата, докато разследваше случая.
— Как мина днес бейзболът? — попита най-сетне Маккейлъб.
— Ами, горе-долу.
Успя ли да отбележиш точка?
— Не.
— Ще успееш. Не бой се. Само бъди упорит и недей да губиш кураж.
Маккейлъб кимна. Тази сутрин момчето бе помолило ла дойде с яхтата, но той не му разреши. Имаше шестима клиенти от континента. Заедно с Маккейлъб и Бъди ставаха осем души на борда, а според правилника за безопасност това бе максимумът. Маккейлъб никога не нарушаваше правилниците.
— Виж какво, следващият курс ще е в събота. Засега са се записали четирима. Сезонът е зимен, тъй че едва ли ще дойде още някой. Ако остане така, можеш да дойдеш.
Мургавото лице на Реймънд грейна. Той кимна енергично и забоде с вилицата рибата в чинията си. Вилицата в ръката му изглеждаше прекалено голяма и за момент Маккейлъб се натъжи. Реймънд бе твърде дребен за десетгодишно момче. Това ужасно го тормозеше и той често питаше Маккейлъб кога ще порасне. Скоро, отговаряше неизменно Маккейлъб, макар тайно да подозираше, че момчето ще си остане дребно. Знаеше, че майка му не е била много ниска, но от Грасиела бе чувал, че бащата на Реймънд бил истински дребосък — както по ръст, така и по характер. Изчезнал още преди детето да се роди.
В отборните игри винаги избираха Реймънд последен. Беше прекалено нисък, за да се състезава с връстниците си, и затова постепенно откри нови увлечения. Риболовът стана негова страст и през свободните дни Маккейлъб често го извеждаше в залива. Когато имаха клиенти, момчето винаги молеше да дойде с яхтата и ако останеше място, взимаха го като втори помощник. За Маккейлъб бе голямо удоволствие да запечата банкнота от пет долара в плик и привечер да го връчи на момчето.