Той разгърна по-голямата книга и започна бавно да проучва репродукциите. В „Гети“ ги беше огледал набързо, а и тогава чуждото присъствие му пречеше да се съсредоточи.
Сложи бележника върху подлакътника на креслото с намерение да прави кратко описание на всяка забелязана сова. Скоро обаче разбра, че при умаления мащаб на репродукциите картините са изпълнени с прекалено ситни подробности и лесно може да пропусне нещо важно. Тогава слезе в предната каюта да вземе лупата, която някога бе използвал за разглеждане на полицейските снимки.
Докато се навеждаше над кашона, пълен с канцеларски дреболии отпреди пет години, Маккейлъб усети лек удар в корпуса на яхтата и надигна глава. Беше вързал гумената лодка на кърмата, тъй че не можеше да е тя. Тъкмо размишляваше над това, когато усети характерното полюшване, подсказващо, че някой е скочил на борда. В мислите му веднага изникна вратата на каюткомпанията. Беше сигурен, че не е заключил.
Отново надникна в кашона и грабна един нож за хартия.
Докато се изкачваше бавно по стъпалата, Маккейлъб огледа каюткомпанията. Не забеляза нищо нередно. Трудно можеше да различи подробности отвъд проблясъците по остъклената външна врата, но на фона на светлините но крайбрежната улица се очертаваше човешки силует. Човекът стоеше с гръб към каюткомпанията, сякаш се наслаждаваше на нощната гледка.
Маккейлъб бързо пристъпи към вратата и рязко я дръпна. Държеше ножа до бедрото си, с острието нагоре. Човекът отвън се обърна.
Маккейлъб отпусна оръжието, но посетителят го видя и очите му се разшириха.
— Мистър Маккейлъб, аз…
— Няма нищо, Чарли. Просто не знаех кой е.
Чарли беше нощен пазач в канцеларията на пристанището. Маккейлъб не знаеше фамилията му. Но знаеше, че често идва на гости, когато Бъди остане да нощува на яхтата. Вероятно споделяха обща любов към някоя и друга бира през дългите нощи. И сигурно затова беше пристигнал с лодката от пристанището.
— Видях да свети и си рекох, че Бъди може да е тук — промърмори Чарли. — Наминах да го посетя.
— Не, тази вечер Бъди е отсреща. Едва ли ще се върне по-рано от петък.
— Ами добре тогава. Аз да си вървя. Всичко ли е наред при вас? Госпожата да не ви е изпъдила?
— Не, Чарли, няма такова нещо. Просто имам да свърша малко работа.
Той повдигна ножа, сякаш това обясняваше всичко.
— Ами щом е тъй, аз си тръгвам.
— Лека нощ, Чарли. Благодаря, че намина да провериш.
Маккейлъб се върна в каюткомпанията и слезе долу. След дълго ровене откри лупата с вградено фенерче на дъното на кашона.
През следващите два часа той се зае с разглеждане на картините. Отново го обхвана магията на призрачните пейзажи, сред които фантастични демони обкръжаваха своята човешка плячка. Докато проучваше всяка картина, Маккейлъб отбелязваше откритите сови и някои други находки с парченца жълта самозалепваща се хартия, за да се връща по-лесно към тях.
Накрая бе събрал списък с шестнайсет конкретни изображения на сови и около дузина подобни създания или структури. На всички картини совите бяха с тъмно оперение и се спотайваха като стражи на дебнещата гибел. Той ги гледаше и не можеше да се отърси от натрапчивото сравнение между совата и детектива. Нощни обитатели, наблюдатели и ловци, те съзерцаваха непосредствено всички злини и болки, които си причиняват хората и зверовете.
Единствената му по-съществена находка не беше сова, а човешка фигура. Направи я докато разглеждаше под лупа централното пано на една картина, озаглавена „Страшният съд“. Извън изображението на адската пещ, където демоните хвърляха грешниците, няколко вързани жертви чакаха да бъдат насечени и изгорени. Сред тази групичка Маккейлъб забеляза гол мъж с вързани зад гърба ръце и крака. Крайниците на грешника бяха стегнати толкова здраво, че тялото се извиваше в болезнена дъга. Изображението веднага му напомни за онова, което бе видял на видеозаписа и снимките от квартирата на Едуард Гън.
Маккейлъб отбеляза находката с листче и затвори албума. В същия момент телефонът иззвъня на дивана до него и той подскочи от изненада. Преди да отговори, погледна часовника. Беше точно полунощ.
Обаждаше се Грасиела.
— Мислех, че ще се прибереш тази нощ.
— Така е. Тъкмо привърших и след малко си тръгвам.
— Взел си електромобила, нали?
— Да. Не се тревожи за мен.
— Добре, чакам те.
— Ще се видим след малко.
Маккейлъб реши да остави всичко на яхтата. Искаше утре да е с бистър ум, а папките и тежките албуми само щяха да му напомнят за тежките мисли, които го мъчеха. Заключи яхтата и се върна с гумената лодка на кея. Електромобилчето го чакаше на пристанището. Той прекоси пустия градски център и продължи нагоре по хълма. Въпреки всичките си усилия продължаваше да мисли за бездната. Място, където твари с остри човки, нокти и ножове измъчват вечно погубените души. В едно беше сигурен. От художника Бош би излязъл добър майстор на психологическите портрети. Човекът си знаеше работата. Беше наясно с кошмарите, които трополят из умовете на повечето хора. Както и с онези, които понякога се изплъзват навън.