— Тя ни е необходима — каза Лангуайзър. — Чрез нея доказваме систематичност на действията. Трябва да я откриеш.
— Старая се — отвърна Бош и стана от стола.
— Успех, Хари — каза Лангуайзър. — И между другото… мисля, че засега се справяш доста добре.
Бош кимна.
— Затишие пред буря.
Докато вървеше по коридора към асансьорите, един репортер се приближи до него. Бош не знаеше името му, но помнеше, че го е виждал в журналистическата ложа.
— Детектив Бош.
Бош продължи напред.
— Слушайте, вече казах на всички, че няма да коментирам преди края на делото. Съжалявам. Ако искате…
— Не, няма нищо. Просто исках да разбера дали Тери Маккейлъб ви е открил.
Бош спря и погледна журналиста.
— Какво искате да кажете?
— Вчера. Беше дошъл да ви търси.
— А, видях го. Познавате ли се с Тери?
— Да, преди няколко години писах книга за Бюрото. Тогава се срещнахме. Преди трансплантацията.
Бош кимна и понечи да продължи, когато репортерът протегна ръка.
— Джак Макавой.
Бош неохотно стисна ръката му. Сега си спомняше името. Преди пет години Бюрото бе проследило сериен убиец на полицаи до Лос Анджелис, където се предполагаше, че ще нападне следващата си жертва — детектив от холивудския отдел „Убийства“ на име Ед Томас. За да проследят така наречения Поет, използваха информация от Макавой, по онова време репортер в денвърския вестник „Роки Маунтийн Нюс“. Заплахата така и не стигна до Томас, който по-късно се пенсионира и сега държеше книжарница в Ориндж Каунти.
— Хей, сетих се — каза Бош. — Ед Томас ми е приятел.
Двамата се огледаха изпитателно.
— За процеса ли ще пишете? — попита Бош, макар че въпросът беше излишен.
— Да, в „Ню Таймс“ и „Венити Феър“. Евентуално може да напиша и книга. Тъй че, когато всичко приключи, надявам се да поговорим.
— Да, може би.
— Освен ако двамата с Тери мислите да напишете нещо.
— С Тери ли? Не, онова вчера беше съвсем друго. Няма да пишем книга.
— Добре тогава, имайте ме предвид. — Макавой извади портфейла си и му подаде визитна картичка. — Обикновено съм си у дома, в Лоръл Кениън. Обадете се, когато ви е удобно.
Бош взе картичката.
— Добре. Трябва да тръгвам. Сигурно пак ще се видим.
— Да.
Бош се отдалечи и натисна бутона на асансьора. Докато чакаше, той отново погледна картичката и си спомни за Ед Томас. После я прибра в джоба на сакото си.
Преди асансьорът да дойде, Бош се озърна и видя, че Макавой още е в коридора. Сега разговаряше с Руди Таферо, детектива на защитата. Таферо беше, едър мъж и както се привеждаше напред към журналиста, разговорът им приличаше на някакво съзаклятие. Макавой пишеше в бележника си.
Вратата се отвори и Бош прекрачи в кабината. Продължи да гледа двамата, докато асансьорът потегли надолу.
Бош прехвърли хълма по булевард „Лоръл Кениън“ и слезе в Холивуд преди вечерния час пик. На булевард „Сънсет“ зави надясно, навлезе в Западен Холивуд и няколко пресечки по-нататък спря до тротоара. Пусна монета в автомата за паркиране и влезе в малка, мръснобяла сграда. Двуетажното здание с вътрешен двор даваше под наем канцеларии на малки филмови компании. Компаниите живееха по време на снимки, а междувременно не им трябваха скъпи офиси.
Бош погледна часовника си и видя, че пристига точно навреме. Беше пет без петнайсет, а прослушването започваше в пет. Изкачи се на втория етаж и влезе през врата с надпис: ПРОДУЦЕНТСКА КЪЩА „НЪФ СЕЙД“. Вратата водеше към тристаен апартамент, един от най-големите в сградата. Бош бе идвал и друг път, тъй че знаеше разположението — приемна със секретарско бюро, заседателна зала и кабинет на неговия приятел Албърт Сейд по прякор Нъф. Когато Бош влезе, жената зад бюрото вдигна очи към него.
— Идвам при мистър Сейд. Името ми е Хари Бош.
Тя кимна, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Бош чу сигнала в съседната стая и след това гласа на Сейд.
— Дошъл е Хари Бош — съобщи секретарката.
Бош чу как Сейд й нареди да го пусне. Тръгна напред, още преди тя да остави слушалката.
— Влезте — подвикна секретарката зад гърба му.
Бош влезе в кабинета, обзаведен съвсем скромно — бюро, два стола, черен кожен диван, телевизор и видео. По стените висяха рамки с плакати за филмите на Сейд и други сувенири, между които имаше брезентови облегалки от продуцентски столове с изписани по тях заглавия на филми. Бош се познаваше със Сейд откакто преди повече от петнайсет години го наеха като консултант на филм, създаден по елементи от едно негово следствие. През следващите десетина години двамата се срещаха от време на време. Обикновено Сейд търсеше Бош, когато искаше да научи някоя подробност от полицейските процедури. Повечето му филми така и не попадаха на големия екран. Работеше предимно за телевизията и кабелните мрежи.