Бош пристъпи до него.
— Да. Арт Пепър и хората на Майлс Дейвис. Ред Гарланд — пиано; Пол Чамбърс — бас; Фили Джо Джоунс — барабани. Записано тук, в Лос Анджелис, на 19 януари 1957 година. За един ден. Разправят, че сурдинката на саксофона на Пепър била пукната, но пет пари не давал за това. Имал само един шанс да свири с онези момчета. Използвал го максимално. Един ден, един шанс, един шедьовър. Така се върши работа.
— Значи момчетата са били от състава на Майлс Дейвис?
— По онова време.
Маккейлъб кимна. Бош се наведе да огледа по-добре обложката в ръцете му.
— Да, Арт Пепър. Когато бях хлапе, не знаех кой е баща ми. Майка ми имаше много плочи на Арт. Обикаляше джаз-клубовете, където свиреше той. Симпатичен негодник е бил. Макар и наркоман. Виж го само на снимката. Тарикат и половина. Бях си измислил, че той ми е баща и не се прибира у дома, защото вечно обикаля по концерти и записи. Почти повярвах в тази история. По-късно — много години по-късно, искам да кажа — прочетох една книга за него. Там пишеше, че когато направили тази снимка, бил друсан до припадък. Щом свършили, отишъл да се издрайфа и пак си легнал.
Маккейлъб се вгледа в снимката на обложката. Красив мъж, облегнат на дърво и подпрял саксофон върху лакътя си.
— Но е умеел да свири — каза Маккейлъб.
— Да, умеел е — съгласи се Бош. — Гений с игла във вената.
Бош прекрачи напред и леко засили музиката. Песента беше „Честен живот“, композирана от Арт Пепър.
— Вярваш ли в това? — попита Маккейлъб.
— Кое, че е бил гений ли? Да, що се отнася до саксофона.
— Не, друго питам. Смяташ ли, че всеки гений — музикант, художник, дори детектив — има подобен гибелен дефект? Игла във вената.
— Мисля, че всеки човек има гибелен дефект, независимо дали е гений или не.
Бош засили звука още малко. Маккейлъб остави бирата си върху една от колоните. Бош взе бутилката и му я подаде. После избърса с длан влажното кръгче върху дървото. Маккейлъб намали музиката.
— Хайде, Хари, дай ми нещо.
— За какво говориш?
— Сума ти път бих дотук. Дай ми нещо за Гън. Знам, че вече не се интересуваш от него — колелото се завъртя и той не успя да мине гратис. Но на мен тази работа не ми харесва. Убиецът — който и да е той — все още броди на свобода. И ще повтори. Усещам го.
Бош небрежно сви рамене.
— Добре, ето ти нещо. Слабичко е, но си струва да опиташ. Вече знаеш, че в нощта преди убийството го бяха прибрали на топло. Когато отидох в участъка, поговорих с момчетата, които го бяха докарали. Казаха, че попитали къде се е напил, а той споменал за някакъв бар на име „Нат“. На булевард „Сънсет“, две-три пресечки южно от „Мусо“.
— Добре, ще го открия — каза Маккейлъб. — Каква е връзката?
— Разбираш ли, през онази нощ преди шест години, когато го срещнах за пръв път, пак беше пил в „Нат“. Там беше намерил онази жена, която уби.
— Значи е редовен клиент.
— Така изглежда.
— Благодаря, Хари. Ще проверя. Как не си се сетил да кажеш на Джей Уинстън?
Бош сви рамене.
— Тя не попита, а аз бях забравил.
Маккейлъб едва не остави пак шишето върху колоната, но спря навреме и го подаде на Бош.
— Май ще отида да поразпитам из бара.
— И не забравяй.
— Кое?
— Ако спипаш онзи, който го е направил, стисни му ръката от мое име.
Маккейлъб не отговори. Озърна се, сякаш току-що бе влязъл в къщата.
— Може ли да използвам тоалетната?
— По коридора вляво.
Маккейлъб тръгна натам, а Бош взе шишетата и ги отнесе в кухнята при другите. Отвори хладилника и видя, че му е останала само една от шестте бири, които бе купил на връщане от срещата с Анабел Кроу. Докато затваряше хладилника, Маккейлъб се появи в кухнята.
— Много шантава картина си закачил в коридора — каза той.
— Какво? А, картината. Много си я харесвам.
— Какво би трябвало да означава?
— Не знам. Според мен сигурно означава, че голямото колело се върти. Никой няма да мине гратис.
Маккейлъб кимна.
— Вероятно си прав.
— Значи отиваш в бар „Нат“?
— Чудя се. Искаш ли да дойдеш и ти?
Бош се замисли наистина, макар да знаеше, че би било глупаво. За да се подготви за утрешните показания трябваше да изчете един куп протоколи.
— Не, по-добре да си гледам работата тук. Трябва да се подготвя за утре.
— Добре. Между другото как мина днес?
— Дотук добре. Но знаеш как е играта. Утре топката ще попадне у Джон Ризън и той ще ни я върне със страшна сила.
— Ще гледам новините.
Маккейлъб пристъпи към него и протегна ръка. Бош я стисна.
— И умната.
— Ти също, Хари. Благодаря за бирата.
— Няма защо.