Маккейлъб бе спрял да вечеря в „Мусо“ — биологичният му часовник настояваше за храна преди тялото да остане без енергия — и се добра до „Нат“ едва след десет. Докато ядеше пай с пилешко, той се чудеше дали си струва да разпитва в бара за Гън. Съветът не идваше от надежден източник. Дали заподозреният не насочваше следствието нарочно в погрешна посока? Едва ли. Маккейлъб залагаше на две неща — бирата и факта, че Бош не подозираше за целта на посещението. Съветът можеше да се окаже полезен и той реши да не пропуска нито една възможност.
Когато влезе, трябваха му няколко секунди, за да привикне с мътното червеникаво осветление. След като погледът му се избистри, той видя, че барът е полупразен. Беше времето между вечерните посетители и нощните птици. Две жени, седнали до бара отляво — едната черна, другата бяла — го огледаха изпитателно и Маккейлъб забеляза в очите им думата ченге точно в същия миг, когато те зърнаха в неговите думата уличници. Тайничко изпита задоволство, че все още има вид на полицай. Мина покрай тях и влезе по-навътре в салона. Повечето сепарета край дясната стена бяха пълни. Никой от седналите не си направи труда да го погледне.
Маккейлъб пристъпи до бара между две свободни табуретки. Барманите бяха двама — мъж и жена. Той махна е ръка на барманката.
От автоматичния грамофон в дъното гърмеше стара песен на Боб Сигър.
— „Нощни разходки“. За да чуе поръчката, барманката се приведе над плота. Беше облечена със закопчано черно сако без блуза отдолу. Имаше дълга и права черна коса, а на лявата й вежда висеше мъничка златна обица.
— Какво да ти предложа?
— Малко информация.
Маккейлъб плъзна по плота увеличена снимка от шофьорската книжка на Едуард Гън. Беше я взел от досието, което му даде Уинстън. Барманката се вгледа в снимката, после вдигна очи към Маккейлъб.
— Какво да ти кажа за него? Мъртъв е.
— Откъде знаеш?
Тя сви рамене.
— Не помня. Сигурно съм го чула от някого. Ти ченге ли си?
Маккейлъб кимна и каза малко по-тихо, за да не се чуе от музиката:
— Нещо такова.
Барманката се приведе още по-напред. Сакото се разтвори, разкривайки почти изцяло чифт малки, но заоблени гърди. Отляво имаше татуирано сърце, омотано в бодлива тел. Не изглеждаше особено привлекателно, по-скоро напомняше тъмно петно върху ударена круша. Маккейлъб извърна очи.
— Едуард Гън — каза той. — Беше редовен клиент.
— Често идваше.
Маккейлъб кимна. Съветът на Бош се оказваше правилен.
— Работите ли на Нова година?
Барманката кимна.
— Знаеш ли дали е идвал през онази нощ?
Тя поклати глава.
— Не помня. На Нова година тук беше тъпкано. Имахме празненство. Не знам дали е идвал. Но не бих се изненадала, ако излезе така. Много хора идваха и си отиваха.
Маккейлъб кимна към бармана — латиноамериканец, също по черно сако и без риза.
— Ами той? Дали ще си спомни?
— Не, той е тук от една седмица. Въвеждам го в занаята.
По лицето й плъзна лека усмивка. Маккейлъб се направи, че не забелязва. Грамофонът засвири „Туист по цяла нощ“ в изпълнение на Род Стюарт.
— Добре ли познаваше Гън?
Тя се изсмя.
— Скъпи, на места като нашето хората не си падат по откровения. Дали съм го познавала? Знаех кой е и толкоз. Както ти казах, идваше често. Но дори името му научих чак като го убиха и хората взеха да говорят за него. Някой рече, че претрепали Еди Гън и аз попитах: „Тоя пък кой е?“ Трябваше да ми го опишат. Онзи, дето ние уиски с лед и по косата му вечно има боя. Тогава разбрах кой е Еди Гън.
Маккейлъб кимна. Бръкна във вътрешния си джоб и извади сгъната вестникарска страница. Плъзна я по бара. Барманката се приведе, разкривайки нов изглед към гърдите си. Май го правеше нарочно.
— Това е ченгето от делото по телевизията, нали?
Маккейлъб не отговори. Страницата беше сгъната така, че да се вижда снимката на Хари Бош, отпечатана тази сутрин в „Лос Анджелис Таймс“ по повод предстоящите му показания. Бош стоеше пред вратата на съдебната зала. Вероятно изобщо не знаеше, че го снимат.
— Мяркал ли се е тук?
— Да, идва. Защо питаш за него?
Маккейлъб усети как по тила му пробягаха тръпки.
— Кога идва?
— Не знам, от време на време. Не бих го нарекла редовен клиент. Но идва. И не се задържа. От бързите е — едно питие и хайде навън. Поръчва…
Тя насочи показалец напред и изви глава настрани, сякаш мислено ровеше из архивите. После рязко сведе пръст надолу.
— Сетих се. Бира в бутилка. Всеки път поръчва „Анкър Стийм“, защото вечно забравя, че не я предлагаме. Много е скъпа и не се търси. После поръчва някоя друга марка.