— Откъде разбра? — попита най-сетне Маккейлъб.
— Нали помниш какво си говорихме? Обадих се на моята приятелка Киз. Проявих интерес към Бош и я попитах дали вече е разведен. Тя ми разправи каквото знаеше за него. Доколкото разбрах, историята за майка му изплувала на бял свят преди няколко години, когато съдили Бош за превишаване на служебните пълномощия. Убийството на Кукловода… помниш ли го?
— Да, тогава местното управление отказа да ни включи в разследването. Онзи тип убиваше проститутки. Бош го застреля. А той се оказа невъоръжен.
— Здравата ми мирише на психология. Всичко е като по схема, дявол да го вземе.
— Какво е станало с Бош след смъртта на майка му?
— Киз не знаеше много. Нарече го „рожба на обществото“. Бил на десет или единайсет, когато се е случило. След това израснал в приюти и детски селища. Постъпил на служба и влязъл в криминалния отдел. Ето, това пропускахме досега. Дреболията, която превръща един не значителен случай в нещо, което Бош не би изтървал.
Маккейлъб замислено кимна.
— Има и още — каза Уинстън. — Прерових всички натрупани документи — разни бумаги, които не бях включила към досието. Прегледах протокола за аутопсията на жената, убита от Гън преди шест години. Между другото, името й е Франсис Уелдън. Една подробност изглежда многозначителна след всичко, което узнахме за Бош. Прегледът на матката и бедрата показва, че жената е раждала.
Маккейлъб поклати глава.
— Няма как Бош да е узнал. По онова време той бил отстранен от длъжност, защото изхвърлил лейтенанта си през прозореца.
— Вярно. Но след връщането си е имал възможност да прегледа досиетата и сигурно го е сторил. Узнал е, че заради Гън някое друго хлапе ще страда като него. Виждаш ли, всичко съвпада. Преди осем часа смятах, че се хващаш за сламка. Сега имам чувството, че си улучил право в десетката.
Комплиментът не го зарадва особено. Но разбираше вълнението на Уинстън. Когато нещата започват да се избистрят, понякога човек от радост забравя самото престъпление.
— Какво е станало с детето? — попита той.
— Нямам представа. Сигурно го е дала за осиновяване веднага след раждането. Все едно. Важното е как го възприема Бош.
Имаше право. Но Маккейлъб не обичаше да оставя нещата недовършени.
— Да се върнем към разговора ти с бившата партньорка на Бош. Смяташ ли, че ще му каже за твоя интерес?
— Вече му е казала.
— Тази вечер?
— Да, преди малко. Точно с нея разговарях, когато ми се обади. Той не проявил интерес. Казал й, че все още се надява да оправи нещата с жена си.
— Споменала ли е, че точно ти питаш за него?
— Помолих я да не му казва.
— Но сигурно му е казала. Значи той вероятно знае, че ровим около него.
— Невъзможно. Откъде ще разбере?
— Тази вечер бях при него. В дома му. А малко по-късно научава за теб. Човек като Хари Бош не вярва в съвпаденията, Джей.
— Е, а ти как се справи при него? — попита Уинстън след кратко мълчание.
— Горе-долу добре. Питах за Гън, но извъртях разговора и към самия Бош. Затова ти се обадих. Интересни неща излязоха. Не могат да се мерят с твоето, но допълват картината. Само че щом е чул за теб веднага след моето посещение… не знам.
— Разкажи ми какво откри.
— Дреболии. Не живее с жена си, но снимката й се мъдри на почетно място в хола. За по-малко от час изпразни три бири. Значи имаме работа с алкохолен синдром. Симптом за вътрешно напрежение. Освен това той спомена за нещо, което нарича голямото колело. Част от личните му убеждения. В събитията не вижда пръст Божи, а Голямото колело. Което мине отгоре, непременно отива надолу. Каза, че всъщност на типове като Гън не им се разминава. Винаги ги догонва нещо. Колелото. Използвах няколко специфични израза, за да видя дали няма да възрази. Нарекох външния свят лудница. Той не го оспори. Каза, че няма нищо против, стига от време на време да спипва някой от лудите. Много е тънко, Джей, но всичко си идва на мястото. В коридора му виси репродукция на Йеронимус Бош. „Градината на земните наслаждения“. С нашата сова.
— Е, и какво? Нали са съименници. Ако се казвах Пикасо, непременно щях да си закача репродукция на Пикасо.
— Престорих се, че я виждам за пръв път и го попитах какво означава. А той каза: означава, че голямото колело се върти. Това представлява за него.
— Дребни късчета от мозайката.
— Все още имаме много работа.
— Продължаваш ли да участваш? Или ще се оттеглиш?
— Засега продължавам. Ще пренощувам тук. Но в събота имам клиенти. Трябва да се върна дотогава.
Уинстън мълчеше.
— Има ли още нещо? — понита накрая Маккейлъб.
— Да, без малко да забравя.