— А какво стана накрая — седем часа по-късно — след като приключихте обиска? Разговаряхте ли отново с обвиняемия?
— Да, имах кратък разговор с него на вратата. Вече бяхме събрали багажа и се готвехме да си вървим. Адвокатът си беше тръгнал. Аз седях в колата с колегите си. Тъкмо включих на заден ход, когато се сетих, че не съм дал на мистър Стори копие от заповедта за обиск. Според закона съм длъжен да го направя. Затова се върнах до вратата и почуках.
— Мистър Стори ли дойде да ви отвори?
— Да, след като почуках четири пъти. Дадох му копието и обясних, че така се полага по закон.
— Той каза ли ви нещо?
Фоукс стана и изрази официален протест, но въпросът беше решен още на съвещанията преди процеса. Съдията нареди възражението да бъде отбелязано в протокола и го отхвърли. Лангуайзър повтори въпроса си.
— Мога ли да използвам записки? — попита Бош.
— Моля.
Бош се наведе над бележките, които бе нахвърлял в колата веднага след разговора.
— Най-напред той каза: „Нищичко не открихте, нали?“ А аз отговорих, че е прав и не сме взели нищо. Тогава той каза: „Защото няма нищо за взимане.“ Кимнах и се обърнах да си вървя, когато той заговори отново. Каза: „Хей, Бош.“ Обърнах се, а той се приведе към мен и рече: „Никога няма да намериш каквото търсиш“. Аз отвърнах: „О, така ли? И какво търся?“ Той не отговори. Само ме гледаше и се усмихваше.
След кратко мълчание Лангуайзър попита:
— Това ли беше всичко?
— Не. В онзи момент усетих, че мога да го подмамя да се изпусне. Казах му: „Ти го направи, нали?“ Той продължи да се усмихва, после бавно кимна. И каза: „И ще ми се размине.“ След това добави: „Аз съм…“
— Дрън-дрън! Ти си скапан лъжец!
Стори бе скочил на крака и сочеше Бош. Фоукс се мъчете да го дръпне надолу. Заместник-шерифът, който седеше зад бюро близо до масата на защитата, стана и тръгна към Стори.
— Обвиняемият ДА СЕДНЕ! — изрева съдията и с всичка сила стовари чукчето.
— Тоя скапаняк лъже!
— Заместник-шериф, накарайте го да седне!
Полицаят пристъпи зад Стори, сложи ръце върху раменете му и грубо го натисна надолу. Съдията отпрати друг негов колега към заседателите.
— Изпразнете ложата.
Докато заседателите се оттегляха бързо към кабинета си, Стори продължи да се боричка с Фоукс и заместник-шерифа. Щом заседателите изчезнаха, той прекрати борбата и постепенно се успокои. Бош погледна към журналистите, опитвайки да разбере дали са усетили, че демонстрацията престана веднага след излизането на дванайсетте съдници.
Съдията бе станал прав.
— Мистър Стори! — кресна той. — Не ще търпя в тази зала подобни прояви. Мистър Фоукс, ако не знаете как да контролирате своя клиент, моите хора знаят. Още едно избухване и ще наредя да седи със запушена уста, прикован към стола. Ясен ли съм?
— Напълно, ваша чест. Извиня…
— Никакви отстъпки оттук нататък. При първия изблик на чувства ще бъде окован. Не ме интересува кой е и кои са приятелите му.
— Да, ваша чест. Разбираме.
— Давам пет минути почивка, след това продължаваме.
Съдията рязко се завъртя, шумно изтропа по трите стъпала на подиума и изчезна през вратата в дъното, която водеше към кабинета му.
Бош погледна Лангуайзър и забеляза в очите й задоволство от произшествието. Според него обаче губеха точно толкова, колкото бяха спечелили. От една страна заседателите видяха обвиняемия да действа гневно и необуздано — може би в изблик на същата ярост, която го бе тласнала към убийство. Но от друга страна той налагаше своя протест към ставащото в съдебната зала. И това можеше да предизвика съчувствие у заседателите. Стигаше му да спечели само един от тях, за да излезе на свобода.
Преди процеса Лангуайзър бе предсказала, че ще накарат Стори да избухне. Тогава Бош не й повярва. Смяташе Стори за твърде хладнокръвен и пресметлив. Естествено, ако избухването не беше грижливо планирано. Стори си изкарваше хляба като режисьор на драматични сцени и образи. Сега Бош разбираше, че е трябвало да очаква момент, когато пряко волята си ще бъде въвлечен като второстепенен артист в подобна сцена.
25
Само след две минути съдията отново застана на подиума и Бош се запита дали не е отскочил до кабинета само за да си сложи кобур под тогата. Щом седна, Хютън веднага погледна към масата на защитата. Стори седеше кротко, привел лице към скицника.
— Готови ли сме? — попита съдията.
Откъм двете маси се раздаде утвърдително мърморене. Съдията повика заседателите и те влязоха един по един. Почти всички гледаха Стори.
— Добре, хайде да опитаме още веднъж — каза Хютън. — Препоръчвам ви да забравите възгласите, които чухте от обвиняемия преди няколко минути. Те не са доказателство, нищо не са. Ако мистър Стори желае лично да опровергае обвиненията или свидетелските показания, ще му бъде дадена тази възможност.