— Бихте ли ни прочели текста под снимката?
— Текстът гласи: „Смърт при самозадоволяване. Тази жена от Ню Орлиънс, открита мъртва в леглото си, е станала жертва на автоеротична асфиксия. Смята се, че всяка година в света загиват около петстотин души при подобни нещастни случаи.“
Лангуайзър помоли и получи разрешение да разположи върху стативи още две фотографии. Снимката на трупа на Джоди Кремънц зае място до снимката от „Жертви на нощта“.
— Детектив, направихте ли сравнение между фотографията на жертвата по вашия случай, Джоди Кремънц, и фотографията от книгата?
— Да, направих сравнение. И открих, че много си приличат.
— Стори ли ви се, че тялото на мис Кремънц може да е разположено нарочно в такава поза, при което е била използвана снимката от „Жертви на нощта“?
— Да, стори ми се.
— Имахте ли възможност да попитате обвиняемия какво е станало с неговия екземпляр от книгата „Жертви на нощта“?
— Не, тъй като след обиска в дома му мистър Стори и неговият адвокат категорично отхвърляха всяка наша молба за разговор.
Лангуайзър кимна и погледна съдията.
— Ваша чест, мога ли да сваля веществените доказателства и да ги предам на съдебната секретарка?
— Моля — отговори съдията.
Лангуайзър бавно и демонстративно прибра снимките на двете жени, при което ги сгъна една срещу друга като две половинки от огледало. Дреболия, но Бош забеляза, те заседателите гледат напрегнато.
— Добре, детектив Бош — каза Лангуайзър, след като стативите бяха изнесени. — Извършихте ли някакви допълнителни разследвания около смъртните случаи при автоеротична асфиксия?
— Да. Знаех, че ако случаят стигне до съд, може да бъде оспорено твърдението за убийство, прикрито като подобен нещастен случай. Освен това текстът под снимката ме заинтригува. Откровено казано, бях изненадан от споменаването за петстотин смъртни случая годишно. Свързах се с ФБР и узнах, че бройката е точна, може би дори леко занижена.
— А това насочи ли ви към нови проучвания?
— Да, в местен мащаб.
Отговаряйки на въпросите на Лангуайзър, Бош разказа, че е проверил в архивите на съдебния лекар за всички смъртни случаи, причинени от автоеротична асфиксия през последните пет години.
— И в колко от тези случаи жертвите бяха жени?
— Само в един случай.
— Проучихте ли този случай?
Фоукс скочи от мястото си и този път помоли за разговор с обвинителите и съдията. Хютън се съгласи и юристите се струпаха около масата му. Разговаряха шепнешком и Бош не можеше да чуе за какво става дума, но знаеше, че най-вероятно Фоукс се опитва да отклони показанията от посоката, в която бяха тръгнали. Лангауайзър и Крецлър отдавна очакваха той да се опита да забрани всякакво споменаване на Алиша Лопес пред заседателите. Нейното име можеше да се окаже решаващо за процеса — за добро или за зло.
След пет минути енергично шушукане съдията отпрати юристите по местата им и каза на заседателите, че решаването на въпроса ще отнеме повече време. После обяви още петнайсет минути почивка. Бош се върна на масата на обвинението и попита Лангуайзър:
— Нещо ново?
— Не, пак старият спор. Не знам защо, но съдията иска да изслуша всичко още веднъж. Пожелай ни успех.
Съдията отведе юристите в кабинета си да обсъдят въпроса. Бош остана на масата. Използва клетъчния си телефон, за да провери дали няма някакви съобщения. Имаше само едно — от Тери Маккейлъб. Той благодареше за снощния съвет. Бил получил в „Нат“ ценни сведения и скоро щял пак да се обади. Бош изтри съобщението и изключи телефона. Питаше се какво ли е открил Маккейлъб.
Когато юристите изникнаха от вратата в дъното на залата, Бош разбра по лицата им какво е решил съдията, Фоукс крачеше с наведена глава и кисела физиономия. Крецлър и Лангуайзър се завръщаха широко усмихнати.
След, като доведоха заседателите и процесът продължи, Лангуайзър се насочи към решаващия удар. Тя помоли съдебната секретарка да повтори последния въпрос преди възражението.
— Проучихте ли този случай? — прочете секретарката.
— Отказвам се от въпроса — каза Лангуайзър. — Нека не разводняваме темата, И тъй, детектив, измежду шестнайсетте смъртни случая, които открихте в архивите на съдебния лекар, имаше само едно женско име. Как се наричаше жертвата?
— Алиша Лопес…
— Можете ли да ни кажете нещо повече за нея?
— Била е на двайсет и четири години, живеела в Кълвър Сити. Работела като административен помощник на вицепрезидента по производствените въпроси в компанията „Сони Пикчърс“ със седалище в същия град. Била открита мъртва в леглото си на двайсети май 1998 година.