— Да. В „Лос Анджелис Таймс“ беше излязла статия за нашето разследване около Дейвид Стори. Тя прочела вестника и решила да се обърне към нас.
— Коя е тази жена?
— Актриса. Живее в Западен Холивуд.
— И каква връзка има със случая?
— Разказа ми, че миналата година се срещала с Дейвид Стори и той се опитал да я удуши по време на полов акт.
Фоукс пак възрази, но вече не толкова енергично, Съдията отново отхвърли протеста, защото въпросът за тази свидетелка беше обсъждан и решен на предварителните заседания.
— Къде се е случил инцидентът според мис Кроу?
— В дома на мистър Стори на Мълхоланд Драйв. Помолих я да опише къщата и тя даде подробно описание. Била е там.
— А не може ли да е видяла снимките в „Архитектурен дайджест“?
— Тя описа с пълни подробности банята и части от хола, които не се виждат на снимките.
— Какво е станало с нея, след като обвиняемият се опитал да я удуши?
— Каза ми, че загубила съзнание. Когато се свестила, мистър Стори не бил в стаята. Къпел се. Тя грабнала дрехите си и избягала.
Лангуайзър подчерта последния отговор с дълго мълчание. После затвори бележника си, погледна масата на защитата и се обърна към съдията.
— Ваша чест, засега нямам повече въпроси към детектив Бош.
26
Маккейлъб стигна до „Ел Кочинито“ в дванайсет без четвърт. От пет години не бе посещавал този ресторант в Силвър Лейк, но помнеше, че има само десетина маси и на обяд се запълва бързо. Най-често от полицаи. Не защото ги привличаше с името си — в превод от испански то означаваше „Прасенцето“, а защото предлагаше добра и евтина храна. От личен опит Маккейлъб знаеше, че ченгетата са големи майстори да откриват подобни заведения сред множеството ресторанти в който и да било град. Когато от Бюрото го пращаха в командировки, питаше местните улични полицаи къде да обядва. Рядко оставате разочарован.
Докато чакаше Уинстън, той грижливо проучи менюто и реши какво да поръча. От година насам апетитът му се възвръщаше с пълна сила. През първите осемнайсет месеца след операцията бе загубил напълно чувството за вкус. Не го интересуваше какво яде, защото всичко му се струваше едно и също — блудкаво. Дори дебелият слой лютив сос, с който покриваше всяка храна — от сандвичи до спагети — едва регистрираше някакво смътно усещане върху езика му. Но сетне чувството за вкус почна да се завръща и за него това стана едва ли не второ възраждане след самата трансплантация. Сега обожаваше кухнята на Грасиела. Нещо повече — обожаваше дори собствената си кухня, макар да знаеше, че е некадърен да сготви каквото и да било, освен кюфтета на скара. Ядеше всичко с апетит, какъвто не помнеше да е имал дори и преди операцията. Наслаждаваше се на среднощния сандвич с желе и фъстъчено масло точно толкова, колкото на пътуванията с Грасиела до континента, за да вечерят в някой изискан ресторант. Нищо чудно, че почна да пълнее и си възвърна десетте килограма, които бе загубил, докато старото му сърце бавно умираше. Сега тежеше точно колкото преди болестта — осемдесет и два килограма — и за пръв път от четири години насам трябваше да внимава за теглото си. При последния сърдечен преглед лекарката забеляза това и го предупреди да намали калориите и мазнините.
Не и сега обаче. Отдавна чакаше удобен случай да посети този ресторант. Преди години беше живял доста време във Флорида, докато преследваше един сериен убиец, и единственото хубаво нещо, което излезе от цялата работа, бе запознанството му с кубинската кухня. Когато по-късно се прехвърли в Лос Анджелис, дълго търси кубински ресторант от ранга на заведенията в Ибор Сити край Тампа. Веднъж му се случи да разговаря по служба с пътен полицай от кубински произход. Попита го къде ходи, когато му се хапва истинска кубинска кухня. В „Ел Кочинито“, отговори полицаят. И Маккейлъб бързо стана редовен клиент.
Всъщност четенето на менюто си беше чиста загуба на време, защото отдавна знаеше какво иска. Напук на всички лекари щеше да си похапне лечон асада3 с черен фасул, ориз, пържени банани и юка. Чакаше само Уинстън да дойде, та да поръчат час по-скоро.
Той остави менюто настрани и се замисли за Хари Бош. Почти цяла сутрин беше останал на яхтата да гледа процеса по телевизията. Според него Бош се бе представил великолепно като свидетел. Разкритието, че Стори е свързан с още един смъртен случай, потресе Маккейлъб, а очевидно и журналистическата тълпа. През почивките коментаторите от студиото се прехласваха пред перспективата за нови сензации. По някое време показаха коридора пред залата, където журналистите обсипваха Дж. Ризън Фоукс с въпроси около новия развой на процеса. Фоукс отказваше коментари, навярно за пръв път през живота си. Коментаторите трябваше да се задоволят с догадки относно разкритията и да обсъждат методичния, но завладяващ подход на обвинението.