— Другата седмица имаме клиенти. Петима са и…
— Ще му мисля, като стигнем до събота. Ако трябва, мога да отменя заявката или да ги пратя при Джим Хол.
— Тери, сигурен ли си? Аз само…
— Сигурен съм. Тръгвай, Бъди. Не ми се приказва.
Маккейлъб се обърна, мина край Бъди и продължи към вратата на каюткомпанията. Отвори я, влезе и затвори зад себе си. Не погледна Бъди. Отиде до масичката и извади от чекмеджето чист плик. Пъхна вътре пет долара, запечата го, надписа името на Реймънд и подвикна:
— Хей, Реймънд, къде си?
За вечеря имаше печени сандвичи със сирене и лютив сос. Маккейлъб бе купил соса на връщане от яхтата.
Грасиела седеше срещу Маккейлъб, Реймънд беше отляво, а бебето — отдясно върху високото столче. Вечеряха в столовата, защото хладната вечерна мъгла обгръщаше целия остров. Маккейлъб мълчеше мрачно, както почти през целия ден. Когато днес се върна навъсен, Грасиела реши да не го закача. Изведе Реймънд да се разходят из ботаническата градина в каньона Авалон. Маккейлъб остана с бебето, което днес беше много капризно. Но това дори го зарадва — така забравяше другите си тревоги.
На вечеря обаче нямаше как, да стоят настрани един от друг. Маккейлъб направи сандвичите, за да седне последен. Едва отхапа първия залък, когато Грасиела го попита какво му е.
— Нищо ми няма — каза той. — Добре съм.
— Реймънд каза, че сте се скарали с Бъди.
— Реймънд по-добре да си гледа работата.
При тия думи Маккейлъб погледна момчето и то наведе очи към чинията.
— Не си прав, Тери — каза Грасиела.
Имаше право. Маккейлъб се пресегна и разчорли косата на Реймънд. Беше толкова мека. Обичаше да я докосва. Надяваше се жестът да изрази искреното му извинение.
— Отстраниха ме от случая, защото Бъди се раздрънка пред един журналист.
— Какво?
— Бяхме стигнали — аз бях стигнал — до заподозрян. Полицай. Бъди ме подслуша, докато разправях това на Джей Уинстън. И моментално се свързал с журналист. Журналистът пък моментално почнал да разпитва. Джей и нейният капитан решиха, че аз съм издал информацията.
— Това е пълна глупост. Защо му е да го прави?
— Не знам. Не ми каза. Не, всъщност каза. Смятал, че е дреболия и няма да се засегна. Нещо от този сорт. Каза го днес, на яхтата.
Той кимна към Реймънд, за да подскаже, че това е бил въпросният разговор.
— А ти обади ли се на Джей да й кажеш, че вината е на Бъди?
— Не. Така или иначе аз съм виновен. Допуснах непростимата глупост да го оставя на яхтата. Може ли да поговорим за нещо друго? Уморен съм от тая история.
— Добре, Тери, за какво ти се говори?
Замълчаха и двамата. По някое време Маккейлъб се разсмя.
— Знаеш ли, нищо не ми хрумва в момента.
Грасиела дояде сандвича си. Маккейлъб се озърна към Сиело, която гледаше синьо-бялата топка, закачена с тел за горната рамка на столчето. Протягаше ръчички към нея, но не успяваше да я достигне. Маккейлъб усещаше, че е раздразнена и напълно разбираше това чувство.
— Реймънд, кажи на баща си какво видяхме днес в градината — каза Грасиела.
От известно време тя наричаше Маккейлъб баща на Реймънд. Бяха осиновили момчето, но Маккейлъб не искаше да пресилва нещата около бащинството. Обикновено Реймънд му казваше просто Тери.
— Видяхме лисица — съобщи момчето. — Беше излязла на лов из каньона.
— Мислех, че лисиците ловуват нощем, а денем спят.
— Е, сигурно някой я е събудил. Беше много голяма.
Грасиела кимна.
— Страхотно — каза Маккейлъб. — Жалко, че не сте имали фотоапарат.
Няколко минути мълчаха. Грасиела избърса със салфетка брадичката на бебето.
— Както и да е — каза Маккейлъб, — много съм доволен, че всичко свърши и отново ще заживеем нормално.
— Искам да бъдеш в безопасност. Искам цялото семейство да живее спокойно. Това ме прави щастлива, Тери.
Той кимна и дояде сандвича си. Тя продължи:
— Искам да бъдеш щастлив, но ако трябва да работиш по онези случаи, тогава възниква противоречие между работата и здравето ти. А това засяга и щастието на семейството.
— Е, не го мисли повече. Не вярвам да ме потърсят пак след тази история.
Маккейлъб стана да разтреби масата. Но преди да вдигне чиниите, той се наведе над бебешкото столче и огъна телта така, че синьо-бялата топка да е по-близо до Сиело.
— Не трябва да е така — обади се Грасиела.
Маккейлъб я погледна.
— Трябва.
29
Маккейлъб остана с бебето до сутринта. Двамата с Грасиела се редуваха да дежурят, та поне единият да спи спокойно. Сиело като че се нуждаеше от храна на всеки час. При всяко събуждане той й даваше биберона, после я разнасяше из тъмната къща. Лекичко потупваше гръбчето й, докато я чуеше да се оригва, после пак я слагаше да си легне. Час по-късно цикълът се повтаряше.