Лявата каюта бе празна и твърде малка, за да служи за скривалище. Докато се приближаваше към кабинета, и вдигаше оръжието си, отвътре долетя глас:
— Влизай, Тери.
Веднага позна гласа. Предпазливо прекрачи напред и бутна вратата със свободната си ръка. Беше готов за стрелба.
Вратата се разтвори. Хари Бош седеше спокойно зад писалището и гледаше към коридора. И двете му ръце се виждаха ясно. Бяха празни, ако не се броеше незапалената цигара. Маккейлъб бавно влезе в каютата, продължавайки да държи Бош на прицел.
— Ще ме застреляш ли? Искаш да бъдеш и обвинител, и палач?
— Това е нахлуване с взлом.
— В такъв случай сме квит.
— За какво говориш?
— А ти как ще наречеш онова вечерно представление у дома? „Хари, имам още два-три въпроса по случая.“ Само че въпросите не бяха истински, нали? Вместо това взе да гледаш снимката на жена ми и да разпитваш за нея, за картината в коридора и през цялото време пиеше от моята бира. А, да, каза ми още, че откриваш Господ в сините очи на дъщеря си. Е, как ще го наречеш, Тери?
Бош небрежно се завъртя на стола и хвърли поглед през рамо към писалището. Маккейлъб погледна натам и забеляза, че портативният компютър е отворен и включен. На екрана видя бележките си за психологическия портрет, който възнамеряваше да състави, преди събитията да му попречат.
— На мен ми прилича на нахлуване с взлом — каза Бош, продължавайки да гледа екрана. — Ако не и по-лошо.
От раздвижването коженото яке на Бош се беше разтворило и Маккейлъб видя кобура на колана му. Продължаваше да бъде готов за стрелба.
Бош се озърна към него.
— Не успях да прегледам всичко. Много бележки, много анализи. И какъвто те знам, сигурно всичко е първо качество. Само че някъде нещо си сбъркал, Маккейлъб. Не съм аз.
Маккейлъб бавно седна на долната койка до отсрещната стена. Вече не стискаше пистолета толкова здраво. Чувстваше, че Бош не представлява непосредствена заплаха. Ако бе искал, можеше да го издебне на влизане.
— Не трябваше да идваш, Хари. Не бива да разговаряш с мен.
— Знам, всичко, което кажа, ще бъде използвано в съда. А с кого да разговарям? Ти ме накисна. Сега искам да ме измъкнеш.
— Съжалявам, вече е късно. Отстраниха ме. И не питай кой пое случая.
Бош го гледаше мълчаливо и чакаше.
— Отделът за граждански права към Бюрото. В сравнение с тях полицейското вътрешно управление е направо цвете. Тия образи имат само една цел в живота — да смъкнат нечий скалп. А един скалп на ченге от Лос Анджелис струва колкото два от някое забутано градче.
— Как разбраха? От репортера ли?
Маккейлъб кимна.
— Значи е разговарял и с теб?
— Опита се — потвърди Бош. — Вчера. — Той се огледа, забеляза цигарата в ръката си и я лапна.
— Имаш ли нещо против, ако пуша?
— Вече си пушил тук.
Бош извади запалка от джоба на якето. Вместо пепелник придърпа изпод писалището кошчето за боклук.
— Не мога да ги откажа.
— Пристрастяване. Добра черта за един детектив. И в същото време лоша.
— Както речеш. — Бош засмука цигарата. — Откога се знаем? Десет години? Дванайсет?
— Горе-долу толкова.
— Работили сме заедно, а в нашия занаят не приемащ партньор, без да го прецениш. Нали ме разбираш?
Маккейлъб не отговори. Бош тръсна пепелта от цигарата.
— И знаеш ли кое ме тормози дори повече от обвинението? Най-лошото е, че идва от теб. Питам се как и защо си могъл да го помислиш. Разбираш ли, как си ме преценил, та изведнъж да скочиш отсреща?
Маккейлъб вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че отговорът е очевиден.
— Хората се променят. Ако в моята работа съм научил нещо за тях, то е, че всеки е способен на всичко в зависимост от обстоятелствата, натиска, мотивите и момента.
— Психологически тъпотии. Това не означава…
Бош не довърши. Отново погледна компютъра и листовете по писалището. После посочи с цигарата към екрана:
— Тук говориш за онова, което е най-мрачно в нас. По-мрачно от нощта.
— И какво?
— Когато воювах в чужбина… — Той смукна от цигарата, отметна глава назад и духна струйка дим към тавана. — Вкараха ме в тунелите и ако питаш за мрак — онова там е мрак. Долу под земята. Понякога не си виждаш шибаната ръка на три пръста от лицето. Такъв мрак, че очите те болят от напрягане да видиш нещо. Каквото и да било.
Той отново засмука цигарата. Маккейлъб се взря в очите му. Те бяха безжизнени — сега гледаха спомена. Изведнъж Бош се завърна от миналото. Смачка недопушената цигара от вътрешната страна на кошчето и я пусна.