Той изключи телефона и пак слезе в кабинета. Отново погледна часовника. Оставаше му още половин час, преди да напусне яхтата. От кея щеше да стигне до „Ел Енканто“ за пет минути. Това бе един от малкото ресторанти на острова, които оставаха отворени и през зимните месеци.
Седна и започна да подрежда следствената документация. Не беше трудно. В горния десен ъгъл на всеки лист имаше печат с датата. Но едва започнал подреждането, Маккейлъб спря. Погледна изречението, което бе залепил на стената. Ако искаше да открие нещо незабелязано досега, нещо пропуснато, трябваше да се обърне към информацията от нов ъгъл. Реши да не подрежда документите. Щеше да ги чете напосоки, както бяха в момента. По този начин нямаше да мисли за хода на следствието и веригата от взаимосвързани действия. Просто щеше да разглежда всеки отчет като отделно парче от мозайката. Елементарен трик, но и друг път го бе прилагал в работата си. Понякога наистина изведнъж изскачаше нещо пропуснато.
Пак погледна часовника и започна с първия документ от купчината. Оказа се протокол за аутопсия.
32
Маккейлъб стигна с бърза крачка до „Ел Енканто“. Видя отпред електромобилчето. Почти всички на острова използваха подобни, но той можеше да познае своето по бебешката седалка с бяло-розова тапицерия. Значи все още бяха вътре.
Изтича нагоре по стъпалата. Сервитьорката го позна и кимна към масата, където седеше семейството му. Той побърза натам и седна до Грасиела. Вече привършваха с обяда. Забеляза, че сервитьорката е оставила сметката.
— Извинявайте, че закъснях.
Той взе пържен картоф от кошничката в средата на масата, натопи го в паничките с лютив сос и гуакамоле4, после го лапна. Грасиела погледна часовника и му метна убийствен поглед с бездънните си кафяви очи. Той издържа стоически и се подготви за следващия удар, който несъмнено щеше да дойде.
— Не мога да остана.
Тя шумно остави вилицата си върху чинията. Беше приключила.
— Тери…
— Знам, знам. Но се налага да свърша нещо. Довечера отивам на континента.
— Какво имаш да вършиш? Отстраниха те от случая. Неделя е. Хората гледат футбол, а не търчат да разгадават убийства, без някой да ги е молил.
Тя посочи телевизора в ъгъла на залата. Трима дебеловрати коментатори Седяха на фона на футболно игрище, Маккейлъб знаеше, че днешната среща ще определи претендентите за Суперкупата. Пет пари не даваше за това, но внезапно си спомни, че бе обещал на Реймънд да изгледат поне един мач заедно.
— Помолиха ме, Грасиела.
— Какви ги говориш? Нали каза, че са те помолили да изоставиш случая.
Маккейлъб й разказа за днешната среща с Бош на яхтата и неговата молба.
— И това е същият, когото си посочил на Джей като най-вероятен убиец?
Маккейлъб кимна.
— Как е разбрал къде живееш?
— Не е разбрал. Знаеше само за яхтата, не и къде живеем. Недей да се тревожиш.
— Да, но се тревожа. Тери, прекаляваш с тия неща и понякога напълно забравяш какви заплахи навличаш на себе си и семейството. Мисля, че…
— Тъй ли? Аз пък мисля…
Маккейлъб не довърши. Бръкна в джоба си, извади две монети по четвърт долар и се обърна към Реймънд.
— Реймънд, нахрани ли се?
— Аха.
— Искаш да кажеш да?
— Да.
— Добре, вземи това. Иди да си поиграеш на компютърната игра до бара.
Момчето взе монетите.
— Свободен си.
Реймънд неохотно направи няколко крачки, после забърза към съседната стая, където имаше компютърни игри. Избра една и седна. Маккейлъб го виждаше от мястото си.
Грасиела извади пари от чантата си и ги сложи върху сметката.
— Грасиела, остави това — каза Маккейлъб. — Погледни ме.
Тя прибра портмонето в чантата. После го погледна.
— Ще си тръгвам. Сиси трябва да поспи.
Бебето беше на преносимото столче и радостно стискаше синьо-бялата топка.
— И тук е добре. Може да спи на столчето. Просто ме изслушай.
Той изчака. Най-сетне лицето на Грасиела омекна.
— Добре. Казвай каквото ще казваш, след това наистина трябва да си вървя.
Маккейлъб се приведе към Грасиела, така че никой друг да не чуе. Забеляза, че връхчето на едното й ухо стърчи от косата.
— Между нас се задава сериозен проблем, нали?
Грасиела кимна и по бузите й веднага потекоха сълзи. Сякаш изречените на глас думи бяха срутили тънката отбранителна стена, която бе изградила, за да защити себе си и семейството. Маккейлъб й подаде неизползваната си салфетка. После сложи ръка върху тила й, придърпа я напред и я целуна по бузата. Забеляза, че Реймънд ги наблюдава тревожно.
— И друг път сме разговаряли за това, Граси — започна той. — Ти си си втълпила, че не можем да имаме дом, семейство и тъй нататък, ако върша тази работа. Проблемът е в думичката ако. Там е грешката. Защото няма никакво ако. Няма ако върша тази работа. Аз я върша. Твърде дълго се заблуждавах, че мога да бъда друг, да се променя.