— Е, знаеш, че ме държеше в напрежение — успокои я Ками После се обърна към Тобин: — Само че не се готвим просто за съблазняване. Владеем някои вълшебства, на които уж никой не бива да ни учи, докато не заслужим най-малко осем пръстена. Андраде не знае, че сме ги научили. — Чернооката питомка на Светилището въздъхна: — Оствел никога не ми е давал основание да прибягна до тях. А би било забавно да опитам.
Тобин изви вежди като сърпове и Шонед бързо добави:
— Не, не, в тях няма заплаха за живота! Само мъничко Огън, замрежен тук и там — заради него купих свещта — и нищо, което да използваш срещу мъжа против волята му. Всъщност мисля, че виното свършва главната работа — тя намигна на Камигуен.
— Как бих могла да помогна? — запита Тобин.
— Само ми кажи спи ли някой друг в шатрата, освен брат ти.
— Валвис, оръженосецът му.
— О, той ще бъде в течение, и без друго е на моя страна. Ако ти успееш да уредиш охраната да гледа в обратната посока, аз се наемам с останалото.
— Уредено е вече. Но… — принцесата се озърна, за да се увери, че никой няма да чуе, после се наклони напред: — Давам помощта и благословията си, но искам да се науча и аз…
Камигуен се разсмя:
— На драго сърце! Как обаче ще обясниш на господаря Чейнал откъде си придобила тези умения?
Тобин изящно махна с ръка и измърка:
— Господарят няма да има нито сили, нито дъх да попита, Камигуен.
След обяд в съвсем тесния кръг на Негова светлост Клута, княз на Ливадна земя, и Негово благородие Джервис, господар на Ваес, Рьолстра се качи пак на закотвената баржа и прекара час-два с наложницата и дъщерите си. Нямаше други ангажименти — първият ден на Риалата винаги биваше празен, защото никаква истинска работа не се вършеше, докато панаирът бе в разгара си и всички се тълпяха там, знатните ведно с простолюдието. Рьолстра обаче твърдо се беше задържал настрана: бе останал в шатрата си, където всички владетели бяха дошли да му засвидетелстват почит. Той ги приемаше с любезно достойнство и разменяше с всекиго по няколко думи — скучно задължение, от което единствената облага беше тази, че от време на време някой бъбривец неволно ръсваше сведения и даваше на Върховния княз храна за размисъл. Ала съгледвачите вършеха работата си тъй добре, че Негова всесветлост всъщност не бе научил през този ден нищо истински ново.
Той обаче със задоволство установи, че винаги има още нещо, докато седеше в „градината си от живи цветя“, както се беше изразил малкият лигльо, племенникът на първожрицата, и на чаша вино със сладки слушаше Ианте и Пандсала. Както бе наредил, те бяха отишли на панаира, за да добият впечатления от слънцебегачката Шонед; сега споделяха:
— Кльощава като скелет — Ианте бе сбърчила носле в отговор на Палайлиния въпрос как изглежда момичето — само кожа и кости, а по лицето й лунички и отблъскващ загар от лятото, прекарано в Пустинята.
Пандсала възрази.
— На мен ми се стори хубава. И то доста. И изобщо нямаше лунички.
— Тогава са били петна от мръсотия!
Найдра вдигна очи от ръкоделието си.
— Та какво друго да очаква човек? Фаради са черноработници и нищо повече.
По даден от Рьолстра знак Палайла зададе ключовия въпрос:
— Вярно ли е, че я сватосват за Роан?
Отзова се Гевина:
— Снощи наредих на прислужницата си да разприказва един от техните слуги. Хората в Роановия лагер с раздвоени: момичето било пристигнало по заповед на Андраде да се омъжва за княза, но той не я искал. Нещо повече, казват, че и тя не го искала…
Ленала се прокашля:
— Роан е много красив.
Рьолстра я удостои с поглед, преливащ от търпелива доброта:
— Колко си наблюдателна, дете мое.
— Гевина казва истината — намеси се и Пандсала — Този следобед момичето заяви пред мен самата, че не е сигурна дали князът й харесва; на нейно място аз…
— Много е хубав наистина — повтори Ленала, охрабрила се от ласкавите думи на баща си.
Ианте внезапно стана, приближи се до кадифената лежанка, в която Палайла почиваше, и пъхна една възглавница зад гърба й. Наложницата се вцепени. Но мургавата девойка я гледаше невинно и с изключителна загриженост попита:
— Така по-добре ли е?
— Съвсем добре съм — сряза я тя. Рьолстра затули с шепа усмивката си. Понякога му липсваше възбудата, с която навремето бяха изпълвали дните му няколкото наложници, ненавиждащи се една друга и съревноваващи се да го спечелят, но ето че стълкновенията между единствената останала и дъщерите му бяха не по-малко забавни. Това му припомни Аладра — единствената истински мила жена, която го бе привлякла след смъртта на съпругата му Лаланте. Аладра беше и чудесна любовница, но той се познаваше достатъчно, за да се залъгва, че нежната й кротост нямаше да му омръзне по-късно. Добре беше, че тя почина млада и му остави само хубавите спомени: ако бе продължила да живее, щеше да въдвори по целия палат обич и мир, в чиято атмосфера той би издъхнал от скука и отвращение.