Аджит се ухили още по-широко, тъмните му очи блестяха похотливо на светлината от факлите:
— Ама ти се опита да я вкараш в леглото си, нали? Грешка, приятелю. И ако пак опиташ, Андраде ще ти скочи като вбесена драконица.
— Забелязвам, че на теб от това не ти минава пощявката.
— Пощелив съм си, вярно, ала и благоразумен. Даже Рьолстра не се осмелява да гневи първожрицата. А тя, понякога си мисля, май е наистина вещица.
— Брей, чак сега ли забеляза? — подигра му се Беток. Че те всичките до една са вещици.
— Е! Но пък добрите жени са толкова скучни! Третата ми жена бе цяло чудо на тъпотата: най-интересното, което извърши през живота си, бе да умре, както спи!
„Дали наистина ме мислят за малоумен“ — помисли си Роан — „и вярват, че не чувам, когато говорят за леля ми току пред мен?“ По-важното обаче бе това, че Шонед явно бележеше завоевания, и той почувства едновременно самодоволство и ревност. После си каза, че сигурно щеше да изпитва само първото, ако беше призната негова избраница.
Замисли се за немного радостни неща, а когато най-сетне вдигна поглед, срещна очите на съседа си отдясно — князът на остров Дорвал, негова светлост Лейн — който явно отдавна бе чакал да го заговори:
— Предполагам, че няма да успея да те убедя да склониш господаря Чейнал да не участва в състезанията утре? Поне го накарай да се откаже от половината обиколки: лишава от удоволствие и зрители, и участници, защото винаги излиза пръв.
Роан се засмя. Той обичаше стареца — и сина му Чадрик, който бе служил като оръженосец в Цитаделата през детството му.
— Ако му забраниш да участва, ще лишиш него от удоволствие. От удоволствието да плаши сестра ми най-вече, и да слуша как го ругае, задето не пази скъпоценното си тяло.
Сините очи на княз Лейн, макар поизбледнели от възрастта, бяха весели като на момченце; сега в тях лумна шеговита искрица:
— Позволявам си да се усъмня, Роан. Не вярвам сестра ти да се е плашила дори веднъж през живота си, а съм сигурен, че и укор от нейните уста би прозвучал в мъжките уши като най-чиста музика.
— Чу ли? — Роан се наведе на другата си страна и потупа зет си по рамото. — Лейн смята, че изблиците на Тобин заслужават музикален съпровод!
— Аха, и знам какъв: бойни барабани — отвърна Чейнал. — Лейн, тя ти се усмихва, защото си я дундуркал на коляното си и й давал сладки, за да я угоиш, когато е била мъничка; но да си женен за нея си има и недотам добрите страни!
— И за да не я разгневиш, ти утре няма да участваш в състезанията? — запита Лейн с лукава усмивка.
— Не си познал! Жребецът ми е повече от готов, и ще победи всички, освен ако утре някой не се покаже яхнал крилат кон.
— Ех, да бях трийсет години по-млад… — изкиска се Лейн.
— Та аз мислех, че си, твоя светлост! — възкликна Роан. — Със сигурност ще надпиеш цялата маса, и ще бъдеш едничък трезвен, докато ние се валяме пияни!
— Остарееш ли, не ти остават други наслади освен яденето и пиенето. И отвреме-навреме да понамигваш на някоя хубавица като Тобин. Но стига да можех да яздя нещо, което наистина е способно да препуска, щях да накарам Чейнал здравата да се изпоти, докато спечели утрешната награда.
— Не знам дали си чул — отзова се Чей — че тази година ще се състезаваме за скъпоценни камъни, не за пари. Яд ме е, че разбрах едва вчера, след като жена ми беше прахосала вече на панаира половината ни богатство; ала пак ще получа пълна шепа рубини, а никой камък не подхожда на моята Тобин така добре.
Роан се обърна към Върховния княз, който седеше отсреща, две места след него, и очевидно слушаше разговора им. Рьолстра се усмихна, когато младежът каза:
— Интересно нововъведение. Златарите би трябвало да са щастливи до безкрай, че ги затрупват с поръчки.
— Това и беше целта, братовчеде. Златарите напоследък се оплакваха, че знатните жени не носят скъпоценности, от което страдат и занаятите, и търговията. Разчитам по този начин да предизвикам търсене, та пазарът да се съживи. Княгиня Тобин както винаги ще бъде една от онези, които ще наложат новата мода — добави гой с лек поклон към Чейнал. — Но всъщност не аз дадох идеята, а дъщеря ми Ианте.
— Нейно високородие е много умна — произнесе Роан почтително. Това бе истинското му мнение.
Рехавите облачета — отгоре лавандулови, отдолу тъмносини като драконови криле — изчезнаха в тъмнината, след като се скри слънцето, и вечерята свърши. Роан благодари на домакина и тръгна да се прибира заедно със зет си покрай реката. Нощният полъх откъм водите и лекият ветрец над Фаолаин го очароваха: