— Невъзможно — дори и сега баща ми може да заподозре нещо, макар че за него една бременна жена е като празно пространство.
Палайла пропусна покрай ушите си забележката за пренебрежението на Рьолстра към бременните жени.
— Казах му, че се нуждая от тяхната компания, а ако знаеше само колко са скучни… Ако нямах нужда от тях, щях да им изтръгна езиците още сега, без да ги чакам първо да родят! Истинско мъчение е да ги слушаш какво си приказват, но заради баща ти съм принудена да ги търпя по няколко часа на ден. Мога да говоря човешки единствено с тебе.
— А и само аз мога да ти разкажа какво става на Риалата, нали? Жалко, че не си в състояние да излизаш.
Това беше още един болезнен въпрос за Палайла и този път тя не си даде труд да скрие раздразнението си. Рьолстра настояваше тя да присъства на по-значителните събития — пиршеството и тържествените церемонии при закриването, но Палайла нямаше сили да стане, нито да напъха отеклите си крака в който и да е чифт обувки. При предишните Риали вървеше неотстъпно до него и непрекъснато усещаше върху себе си чуждите погледи, които я обожаваха, ласкаеха и й завиждаха. Предишната вечер цял куп жени флиртуваха с Рьолстра, при това открито и в нейно присъствие, а Палайла се вбесяваше, че е толкова огромна, подута и немощна. О, веднъж да роди — синчето й ще им го върне тъпкано…
— Тази Шонед наистина ме притеснява — Пандсала отново подхвана предишната тема. — Не че е кой знае колко хубава или пък умна, но в нея има нещо, което…
— Ти си мислиш така — каза раздразнено Палайла. — Виж какво, Сала, изобщо не мисли за нея. След като Ианте отпадна поради собствената си глупост, нищо вече не може да се изпречи на пътя ти. На празника при закриването ще се появиш пред всички като съпруга на княз Роан.
Представата за тази картина завладя съзнанието на принцесата и тя се засмя щастливо.
— Споменах ли ти какво каза той вчера за очите ми? О, сватбената ми огърлица сигурно ще е от диаманти!
— Прекрасно — каза Палайла и се опита гласът й да не звучи толкова вяло. — Но след като твоят въпрос вече е уреден, трябва да видим какво ще правим оттук нататък. Ще накарам баща ти да ти даде Феруче като сватбен подарък — така ще можем да упражняваме контрол върху прохода и търговците ще плащат мило и драго, къде ще ходят. Синовете ни ще бъдат истински богаташи.
— Богати князе — допълни радостно Пандсала. — И ще бъдат неразделни приятели.
Палайла се опита да изложи на показ най-чаровната си усмивка.
— Разбира се, скъпа! А сега трябва да помислим какво ще облечеш за церемонията при закриването.
Опасният им заговор ги бе обединил в странен съюз. За момента крояха плановете за сватбената рокля на Пандсала.
За разлика от тях, Шонед не разполагаше с такава удобства, които можеше да предложи удобната суха каюта в баржата на Рьолстра (нещо, което една слънцебегачка и без това не би оценила) — момичето трябваше да се задоволи с подгизнала палатка, която капеше отвсякъде. Заедно с Камигуен и Хилдрет се надпреварваха да запушват пробойните. Щом отнякъде престанеше да капе, дъждът веднага си пробиваше път от друго място. Завивките им се навлажниха, а от тежкия вълнен килим се разнасяше неприятна миризма. Не можеха да излязат, нямаше и къде да се скрият, затова Шонед с радост прие предложението на Ками да поиграят шах.
Така и не успя да се съсредоточи върху играта — умът й все се въртеше около онова, което бе видяла предишната нощ. Дали Роан бе приел Иайте в палатката си? Нима Огънят не бе успял да предотврати любовните ласки? От собствения си болезнен опит момичето знаеше колко чаровен и неустоим би могъл да бъде Рьолстра, и предполагаше, че дъщеря му владее изкуството на прелъстяването не по-зле от него. Дали Роан се бе поддал на изкушението?
Ками спечели първата партия в петнайсетина хода. Шонед грабна наметка си и набързо прибра косата си под качулката.
— Излизам да се поразходя.
— Може да се простудиш — предупреди я Хилдрет.
— Това е наметалото, което ми даде Тобин — виждаш ли? — тя разгъна дрехата, за да покаже кожената подплата. — Няма да ми е студено. — Ками понечи да възрази, но Шонед повиши тон: — Трябва да се махна оттук!
Дръпна рязко краищата на отвора и изскочи на дъжда. Пелерината беше скроена за доста по-ниската Тобин и стигаше едва до коленете на Шонед. Момичето знаеше, че изглежда нелепо, но едва ли някой щеше да забележи ездаческия й костюм под разкошния пурпур на наметката. Под навеса над входа се бяха сгушили неколцина от стражите, тук-там в дъжда притичваше приведената фигура на някой прислужник. Шонед се измъкна от лагера и тръгна към реката, мина през моста и пое към панаира. Павилионите бяха затворени, не се виждаше жива душа, пъстрите навеси бяха подгизнали, а дървените им части — потъмнели от дъжда. За да предпазят стоката си от крадци и от лошото време, търговците я бяха отнесли в палатковия лагер на отсрещния хълм и сега несъмнено се свиваха някъде и проклинаха дъжда, заради който пропускаха печалбата от целодневните продажби. Унило и смълчано, мястото приличаше повече на бойно поле след битка — липсваха само труповете и чернокрилите птици, кръжащи над мъртвата плът.