Шонед не усещаше присъствието на неколцината, които я следяха изпод оскъдния подслон на близките дървета. Омотан в наметалото от глава до пети, Валвие оставаше невидим. Нито тя, нито момчето можеха да видят Мит, който бе тръгнал след нея, веднага щом Хилдрет го предупреди за тревожното й състояние. Според Мит, ако Шонед искаше да се уедини някъде насаме с мислите си, би могла поне да избере някоя хубава суха палатка вместо да се лута в дъжда сред дълбоката кал. От устните му се откъсна едва чуто проклятие и той се сгуши плътно до дървото.
По това време и Роан се проклинаше, че бе изложил някои доста радикални идеи пред нищо неподозиращите владетели. Въпреки дъжда събранието продължаваше своята работа, ако думата „работа“ можеше да се приеме за изискано определение на избухналите спорове и препирни. Роан бе допуснал непростима грешка, която не можеше да извини дори с изключителната си умора. След като Ианте си бе отишла предишната нощ, той дълго не можа да заспи и едва се сдържа да не потърси Шонед, за да уталожи предизвиканата от княгинята възбуда. Беше отвратен от самата мисъл, че Ианте бе очаквала от него да я приеме. Въпреки това не успя да мигне до зори, разтревожен не толкова от постъпката на княгинята, колкото от неблагоприятните й последици. Дъждът съвсем довърши раздразнението му. Роан бе израснал в Пустинята и дъждът сякаш се просмукваше в непривикналите му с влагата кости. Но един княз не би могъл да търси оправдание за своите грешки, дори пред себе си. Заслушан в разправиите наоколо, той продължаваше да се ядосва, че не бе държал устата си затворена.
В началото се представи доста добре. С най-невинен тон заяви пред събралите се князе, че няма да е зле да знае какви са точните граници на владенията му — все пак беше княз на тези земи и трябваше да е наясно с какво разполага. Идеята му бе приета и разбрана дори от един толкова глуповат владетел като Сомер, княза на Изел. Поредното нападение на меридците изведе на преден план въпроса за правата над част от земите в Пустинята и Рьолстра настоя да се преразгледат отново някои предишни решения, а Роан искаше да знае какво точно му принадлежи — и най-важното, какво вече не принадлежи на враговете му. Князете така и не вникнаха в същността на истинските му намерения. Всички се съгласиха с необходимостта от уточняване на границите и не се досетиха, че поражението на меридците му дава законно основание за навлизане в земи с неопределена досега принадлежност. Нито един владетел не би подкрепил Мерида, докато Роан изясни точните размери на владенията си. Но най-сериозният му мотив се определяше от убеждението, че надеждното и здраво управление зависи до голяма степен от стабилните граници. Отначало смяташе да предложи доста несигурни ориентири за определянето на собствените си владения, а след време да подтикне и останалите князе към решаването на въпроса за техните територии. Но обсъждането прерасна в разгорещен спор и на преден план изникваха въпроси, които бе възнамерявал да повдигне едва на следващата Риала. Не бе взел предвид лютите вражди между князете Сомер и Волог, например — владенията им бяха на един и същи остров, границите им се променяха всяка година, а народът не знаеше какво е мир. След предложението на Роан двамата князе скочиха като прегладнели дракони върху беззащитен елен.
— Какво можем да приемем за отправна точка? — намеси се Рьолстра и думите му поставиха началото на люта словесна битка.
Всеки имаше предложение за отправна точка — нечий баща или дядо разполагал с какви ли не мотиви да завладее еди-кои си земи, и на практика тези мотиви определяха същинската цел на междуособните войни. „Голям глупак излязох“, ядосваше се Роан. Разправиите заплашваха всеки момент да прераснат в истинска война. Можеше да се сърди единствено на себе си.
Върховният княз не направи никакво усилие да въдвори ред, и докато го наблюдаваше, Роан усети нещо твърде любопитно. Рьолстра искаше от князете да се хванат гуша за гуша. Разпрата между Сомер и Волог бе разпалила огъня на подобен спор между Фирон и Фесенден. И макар че Рьолстра привидно оставаше невъзмутим, в очите му проблясваха присмехулни пламъчета. Враждите между владетелите му доставяха истинска наслада, защото от тях извличаше полза за самия себе си. Ключът към собственото му могъщество беше в разединението и враждите между князете.