— Мисля, че видях цял свят в очите му — призна Шонед, събрала вежди в усилието да си припомни. — Това ли имаш пред вид?
— Колко си млада! — рече господарката Андраде снизходително. Момичето поруменя.
Сега, пет години след този ден, Шонед знаеше, че собственото й лице се е променило и приближило много до лика, който тогава беше съзряла във водата. Липсваше само владетелският обръч. А и още не беше срещнала в плът и кръв него. През последните няколко години нейно постоянно занимание бе да се вглежда внимателно във всеки синеок русокос мъж, който идва в Светилището — ала не бе го открила. Кой ли бе той?
Тя получи отговор най-неочаквано в деня, когато помагаше на господарката Андраде да се приготви за пътуването до Цитаделата. Руси коси, сини очи и високи скули, Шонед бе смаяна и поразена при мисълта, че не ги е забелязала по-рано. После си даде сметка, че „по-рано“ не е бил подходящ моментът, не и за подобно прозрение. Сега най-сетне тя виждаше в лицето на господарката Андраде приликите с онова мъжко лице, и си спомняше владетелския обръч около челото, както и това, че племенникът на първожрицата е принц. И макар Шонед да не каза нищо, Андраде съзря в очите й изумлението от неочакваното откритие, и с безмълвно кимване потвърди, че то е истина.
Едно нещо обаче все още озадачаваше Шонед. Обръчът се бе образувал чрез нея, от нейния пуснат върху водата косъм, но младежът вече си имаше владетелски сан, беше наследник. Как можеше да е свързано с нея възшествието му като княз на Пустинята? Тя разсъждаваше върху това един слънчев следобед, докато се разхождаше по назъбените стени на крепостта, където беше Светилището. Под безоблачното небе морето лежеше кротко и синьо, лъчите проникваха дълбоко във водата и топлеха зараждащия се там нов живот, а наоколо по скалите се носеха гръмките весели звуци, надавани от видрите, които играеха с малките си. Водата винаги запленяваше Шонед, независимо дали бе океанът под кацналото върху скалата Светилище на Богинята или река Ката, където бе прекарала детството си. Но младата слънцебегачка бе и нащрек за опасността, с която я застрашаваше тази стихия, защото малко фарадим можеха да стъпят върху нещо течащо, без да им стане зле, като на преял дракон.
Шонед разплете косата си и прокара пръсти през нея. Усети как слънцето стопля всеки отделен косъм. Скоро трябваше да се прибере вътре и да помага за приготвянето на вечерята. Не че някой би я допуснал до тенджерите — освен ако трябваше да се опитва съдържанието им. Тя беше безнадеждно лишена от уменията, които приятелката й Камигуен упражняваше вдъхновено и делово; дори не се бе научила как да подбира и съчетава скилидки и билки, за да направи хубав чай. Шонед печално се надсмиваше над себе си, но в надеждата й да се омъжи за принц се включваше и тънката сметка, че така никога няма да се безпокои за пълната си липсата домакински способности. Прислугата щеше се грижи за всичко, и…
„Шонед.“
Тя рязко се обърна на изток, откъдето я бяха повикали. Отвори тутакси всички свои сетива, за да попие играещите насреща й цветове. Винаги имаше някой дежурен слънцебегач, който приемаше съобщенията, изпращани по лъчите, но днес не бе неин ред. Някой зовеше изрично нея.
Шонед заплете в отговор лъчи светлина и ги отправи през полята и долините, над реките и обширното, зелено от водорасли море при Ливадна земя. Нишките от двете посоки се срещнаха и нейните собствени цветове се смесиха с тези на господарката Андраде. Усещаше се и трето присъствие, сродно и все пак чуждо, странно познато в някои отсенки, ала със сила, много различна от тази на първожрицата. Случваше се по няколко фарадим да работят заедно, когато светлината бе колеблива — по залез и особено по изгрев. Но Шонед беше сигурна, че придружаващото Андраде лице не е обучено, макар непогрешими признаци на талант да личаха в ярките кехлибарени, аметистови и сапфирени цветове, чиито нишки се виеха спирално в орнамент, издаващ могъщ талант.
Посланието гласеше:
„Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш, дете. Искам от теб обаче да дойдеш още по-нататък, лично. Събери си свита от двайсет души, Шонед. Пътуването няма да е за удоволствие. Трябва да бъдеш тук след шест дни. Ала преди да влезеш в Цитаделата, направи се колкото може по-красива и великолепна. Идваш като годеница, имай предвид това.“
Тя почти изгуби съзнание, когато го прочете, макар да бе очаквала тази вест пет години. Сети се да попита само:
„Той знае ли?“
„Не още“ — беше отговорът, — „но ще узнае в мига, когато те види. Побързай да дойдеш при мен, Шонед. При него.“
Андраде и загадъчният й придружител се оттеглиха по вече отслабващите лъчи, а Шонед забърза да се върне по собствената си сплетено въже обратно в Светилището — без, както обикновено правеше, да спира да се любува на изгледите, над които минава. Тя рязко се отзова пак на назъбената стена и възстанови равновесието си, умствено и телесно. Долу в полето орачи разпрягаха широкоплещести лосове от ралата, а слънцето почти се бе скрило в морските води. Шонед потрепера при мисълта, че ако беше се позабавила на връщане, сега щеше да се е изгубила в сенките и да потъва в Тъмно море заедно със слънцето.