— Доколкото знам, вече е ясно, че играта ще спечели Роан.
— Все още не — каза принцесата и внезапно извади от пояса си нож с тънко метално острие. По дръжката му заиграха сребърни отблясъци, които преливаха от алено до пурпурночервено.
Шонед тържествуваше. Като на шега повдигна едната си длан и острието сякаш пламна — Огънят на слънцебегачката лениво плъзна по метала към пръстите на принцесата, насочван от изключителния самоконтрол на момичето. Трябваше да признае, че дъщерята на Рьолстра не беше страхливка. Пламъците почти бяха стигнали до кожата й, когато Ианте най-после изпусна ножа.
— Бъди проклета, вещнице-фаради! — изсъска Ианте. — Така или иначе, ще го имам аз, а не ти, и като негова княгиня ще направя всичко възможно да не си намериш място в нито един двор в цялата страна! До края на живота си ще си останеш затворена в Кулата на Богинята!
— А теб самата най-много те е страх от това, нали? Да си затворена в Канарата! — тя отправи подигравателен поклон към принцесата. — Преди да се впуснеш в играта, трябва първо да научиш правилата й, твое високородие. Лека нощ.
Слънцебегачката обърна гръб, а принцесата остана вцепенена, разтреперана от ярост. Ликуваща, Шонед пристъпи с почти танцова стъпка в мрака към реката, а въображението й бе изпълнено с картини на бъдещи победи, когато властта й на княгиня ще се допълва от способностите й на фаради. Първата — и може би най-значителната, предстоеше още утре, когато щеше да се появи редом с Роан пред очите на всички като негова съпруга. Омагьосана от представата за унижението и безсилния гняв на Ианте, момичето се разсмя на глас.
— Надявах се да те видя насаме, господарке — обади се познат глас зад гърба й.
Палайла седеше на ръба на кушетката и се вглеждаше в проснатия на пода Криго.
— Проклятие, няма ли най-после да се съвземеш! — просъска тя. — Толкова вино изпи, че в него би потънала и търговска баржа!
До вратата стоеше разтреперана една от прислужниците й.
— Господарке, той никак не изглежда добре…
— Че как иначе, глупачка такава! Дай му още вино!
Момичето допря ръба на чаша вино с дранат до посинелите устни на слънцебегача, част от течността се разля върху брадичката му, но останалото изтръгна от гърдите му сподавено стенание. Палайла махна нетърпеливо с ръка и прислужницата помогна на Криго да седне върху килима. Замаяният му поглед започваше да се избистря.
— Плесни го! — заповяда Палайла.
След две-три плесници Криго се съвзе дотолкова, че успя да хване китката на прислужницата.
— Стига — каза задавено той. — Махай се оттук…
— Излез — нареди господарката и момичето побърза да изпълни заповедта. Вратата зад нея се затръшна. — Събра ли си вече ума, или имаш нужда от още вино?
Той прокара пръсти през провисналите кичури на косата си.
— Бях заспал.
— Остави това! Слушай да ти разкажа какво стана междувременно. Рьолстра е хвърлил око на нова любовница и нов фаради — а тя е и едното, и другото!
— Шонед? — промълви задъхано той.
— И аз, и ти не можем да допуснем той да я съсипе така, както погуби теб с този дранат.
— Е, и защо не я предупредиш тогава? О, да, разбира се — тя едва ли ще ти повярва. А пък и онова дребно споразумение с Пандсала…
Дъхът й секна.
— Как си разбрал…
— Има ли значение? Нека признаем, че ти просто не искаш да спасиш момичето преждевременно. Ако първо Рьолстра я омърси, Роан няма да я иска и това ще разчистя пътя на Пандсала към младия княз. Нали планът е точно такъв, Палайла?
— Като се има предвид в какво състояние те довлякоха тук, сега разсъждаваш доста разумно.
— Изумително нещо е този дранат — като се придържаше за тежък стол, той се изправи несигурно на разтрепераните си нозе.
— Работата е там, че Рьолстра смята да се отърве и от двама ни, а ти не можеш да сториш нищо, за да го спреш.
Криго се отпусна безсилно в креслото и затвори очи.
— Богиньо! Колко дрога ми даде?
— А може би искаше да се събудиш, за да разбереш, че вече си мъртъв? — сряза го тя.
— Обичлива и нежна както винаги. И така, искаш от мен да я предупредя, нали?
— Да, но както сам каза — не твърде скоро.
Криго се разсмя.
— Горката Палайла! И защо трябва да ти помагам? Най-после ще си отмъстя, като видя падението ти.
— Толкова ли си зле от тази твоя дрога, че дори не те е грижа за…
— Дрогата е твоя, мила ми господарке, ти ми я даваше толкова години, докато… — той отново избухна в смях, докато се задави и се разкашля мъчително.
— Ако допуснем Рьолстра да се добере до нея, той няма да има вече нужда от теб, няма дори да те остави жив! Нима наистина искаш да умреш?