Криго повдигна рамене.
— Не виждам разликата. — Пое си дълбоко дъх и поклати глава. — Трябва ми лунна светлина — каза рязко той.
Тя простена от облекчение и махна с длан към прозорците.
— Колкото искаш.
— Не мога да стигна до там. Помогни ми — той изръмжа, когато забеляза изписаното по лицето й отвращение. — Длъжна си да ми помогнеш, ако наистина искаш да го направя! Сипала си във виното ми дрога, достатъчна да опропасти десет фаради. Проклятие, няма ли да ми помогнеш, Палайла?
Той се опря на нея и заедно изминаха няколкото крачки до прозореца. Палайла дръпна с мъка тежките завеси, докато Криго впи пръсти в стената в немощно усилие да си поеме дъх. В стаята нахлу лунна светлина, която обагри страните му в сиво-пепеляво, а очите му останаха невидими в хлътналите тъмни кухини.
— Хайде, направи нещо! — заповяда Палайла.
— Млъкни — сряза я той задъхан. — Прекалено много си ми дала, усещам го. Не мога да кажа кога ще умра, но знам, че е много скоро.
— Не можеш да умреш! Не и преди да си…
— Преди да съм ти свършил работа? Богиньо милостива, да не би Палайла да си мисли, че ще отложа смъртта си заради нея? — от гърдите му се изтръгна хрипкав смях. — Все пак това дава известно усещане за свобода — мисълта, че всеки миг ще умреш.
Тя се дръпна ужасена. Криго дори не забеляза това. За последен път събра всичките си знания и сплете в нишки студената лунна светлина така, както го бе учила господарката Андраде преди много години, когато още беше млад и достоен за пръстените на фаради. Остави собствените си цветове да се оформят в съзнанието му и се изненада колко са мрачни. Бяха се замъглили след неговото падение. Но образът се очерта ясен, сякаш близката смърт бе събудила отдавна забравените му способности. „Толкова са красиви“, прошепна на себе си той, взрян в сребристите нишки лунна светлина, докато за сетен път вплиташе образа си в тях — един фаради, който никога вече нямаше да се плъзга по светлината.
Отново го завладя познатото усещане за невероятно могъщество и лъчите се вплитаха един в друг така, както им повеляваше мисълта му. Лунната светлина изтъка собствения му образ — избледнял и с размити очертания, сякаш светлоносецът преднамерено искаше от нея да изяви угасващата му душа. Вече не се страхуваше от нищо. Ужасна е смъртта на залутания в сенките човек, но Криго нямаше да допусне това — щеше да умре сред светлина. Изтъка образа си от хладните лъчи и се плъзна сред тях за последен път. Изгубен, зареян и слят с бледото сияние на луната, слънцебегачът се опиваше от всепобеждаващото усещане за свобода, докато най-после цялото му същество се изпълни с тишина, спокойствие и мир…
На Андраде й се стори, че на челото й е кацнала нощна пеперуда. Вдигна ръка и се опита да прогони насекомото. Пръстите й не докоснаха нищо, само една къдрица се бе изплъзнала от иначе безупречната й прическа. Тя ускори крачка към палатката си и разтърси глава, за да се освежи от опияняващото въздействие на виното — упрекваше се, че се бе изкушила да поеме повечко от прекрасното сирско вино, което племенникът й бе сервирал по време на вечерята. Отново усети лекото докосване на пърхащи криле до челото си и раздразнено вдигна ръка, когато изведнъж се спъна в полегналия Уривал и застина на място, вцепенена от смразяващ кръвта вопъл, който разцепи нощната тишина.
Дракони… Първожрицата вдигна поглед към нощното небе и съзря огромни разперени криле, които затулваха звездите и светлината на трите луни.
— Вик на дракон преди зазоряване — прошепна тя, загледана в огромния самец, който победоносно известяваше, че владее небесните простори.
— Да не би да вярваш в онова древно предание? — обади се Уривал, но тонът му не прозвуча така уверено, както предполагаше значението на думите.
— Вик на дракон преди зазоряване… — повтори в унес Андраде. — Преди изгрев слънце някой ще умре, нямаш ли такова усещане? — Тя потръпна и прокара длани по лицето си. Изведнъж погледът й се вплете в сиянието на пръстените върху ръцете й и в него съзря преднамерено изкривените очертания на нечий образ. Усещането беше болезнено, сякаш нещо раздираше сетивата й с натрошено стъкло. Първожрицата залитна, извика и се подпря на ръката на Уривал. Той я повика тихичко, но в нея не бе останал нито глас, нито сила да му отговори.
Обърна лице към затъмнените от драконови крила луни — прекрасни, хладни, далечни и безстрастни… Усети докосването на слънцебегача и докато се мъчеше да долови посланието на разпадащите се нишки от светлина, чу в гласа му уплаха и отчаяние. Едва сега Андраде видя ясно образа сред сиянието и в изкривените линии разпозна изящните черти на гордото някога лице, но колкото и да се опитваше да го задържи, образът неизменно й убягваше… Най-после съвсем се стопи, но бе успял да й предаде своето послание.