— Не ме оставяй! — ужасът в очите й далеч надхвърляше обичайния страх на родилка. Погледът й се спря върху принцесата и Андраде разчете безпогрешно неистовата омраза на наложницата към Ианте.
— Веднага се връщам — успокои я тя. — Ианте, остани при нея.
— Не! — изкрещя Палайла.
Ала Ианте се настани удобно в стола до леглото и ласкаво посегна към ръката на наложницата; Андраде отбеляза с горчивина инстинктивното трепване на Палайла и лицемерната гримаса на съчувствие върху лицето на принцесата. Първожрицата се почувства страшно неловко, но само повдигна рамене и излезе от стаята.
Тръгна надолу по тъмното стълбище, ужасена и разтреперана от лекото полюшване на баржата върху водата. Затаи дъх и се помъчи да не се спъва. При всяко по-рязко движение щеше да повърне. Хвана се за въжените перила, поспря и се опита да възстанови дишането си и да спре ужасното гадене. Отдолу долитаха мъчителни стонове, които я ориентираха накъде да тръгне; влезе в тясна задушна каюта и какво беше изумлението й, когато установи, че за родилките се грижи не друг, а принцеса Пандсала! Една от жените бе успяла да се освободи и притискаше ревниво новороденото до гърдите си; болките на втората бяха толкова страшни, че жената не виждаше нищо около себе си, а третата — светлокоса жена с блестящи тъмни очи, не сваляше от принцесата пламтящия си от омраза поглед и притискаше отчаяно корема си, сякаш се мъчеше да задържи младенеца на сигурно място в утробата си.
От мириса на кръв и пот Андраде отново получи жестоки позиви за повръщане; напрегна всичките си сили, за да се овладее и коленичи до жената с бебето.
— Ти ли й помогна да роди? — тя се извърна леко и впи поглед в очите на Пандсала.
— Ианте й помогна. Всъщност, всичко свърши сравнително бързо.
— Голяма работа — просъска русокосата жена. Пандсала я изгледа свирепо и в погледа й Андраде съзря явно предупреждение.
— И тя като тебе вече е раждала. В Канарата имаш няколко чудесни момчета, нали?
Жената извърна лице настрани. Озадачена от тази непонятна размяна на реплики, Андраде се запита какво ли може да е скритото в тях значение, но главата я болеше толкова жестоко, че й беше невъзможно да разсъждава разумно. Въпреки неопитността на помощниците си, жената с бебето се бе справила чудесно. Детето се оказа пълничко розово момиченце, съвсем здраво и нормално на външен вид. Андраде никога не бе раждала, но имаше силно развит майчински инстинкт и искрено се радваше на новородените бебчета, които не бяха свързани с нечии политически интереси. В поздравленията й към майката прозвучи сърдечност и топлота, после се изправи и пристъпи към жената до нея.
— Защо ли Богинята създава толкова много дъщери? — каза внезапно Пандсала.
— В Канарата гъмжи от момичета. Сигурно е от въздуха — Андраде внимателно положи измъчената жена в по-удобна поза, докато й говореше с успокоителен тон: — Полека, мила, ето така е по-добре. Още малко остава, не те лъжа, още малко…
Едно родено и още три, които ще се родят всеки момент… Това би било сериозно предизвикателство към доверчивостта на всеки — четири жени да родят за една нощ, по едно и също време, но какво друго обяснение можеше да има освен невероятно съвпадение? Означаваше ли нещо по-особено това, че три слугини раждаха заедно с наложницата на Рьолстра? Андраде разтри челото си, където се бе съсредоточила болката, и се опита да събере и подреди нахлулите в главата й мисли. Когато се намираше върху вода, почти никой от слънцебегачите не успяваше да задържи не само обяда в стомаха си, но дори и една разумна мисъл в главата. Този път Андраде бе длъжна да се овладее…
— Казват, че момчетата се раждат по-бавно от момичетата — каза принцесата. — Има ли нещо вярно в това?
— Нямам представа. Ела, Пандсала, и избърши жената; още малко й остава. Ще изпратя някой да ти помогне.
— Изпрати Ианте — отговори припряно принцесата — Всеки друг страшно ме изнервя.
— Както кажеш. Само че как така принцеса ще помага при раждането на три слугини…
Момичето вдигна рамене.
— Сигурно си забелязала колко са безпомощни онези жени горе, а и все пак сме длъжни да се грижим за народа си. Все някой трябва да поеме нещата в ръце, докато чакаме лекаря на баща си.
Андраде отново си представи картината на двубоя така, както й го бе описал Уривал. След този инцидент Рьолстра сигурно беше станал още по-опасен, подобно на ранен звяр, но тази мисъл не попречи на първожрицата да изпита истинска наслада от представата за кинжала на племенника си, разсякъл плътта на Върховния княз. Жалко, че не го бе пронизал в сърцето, но Андраде не вярваше, че Рьолстра може да има в тялото си нещо подобно на сърце.