— Извинете ме — повтори тя.
— Не, аз трябва да моля извинение — каза Камигуен. — Исках само да го погледнеш пак и да осъзнаеш, че няма място за страх.
— Мислела си си, че заклинаш Огъня, а той те е изненадал, а? — попита Оствел, и когато Шонед печално кимна, подсвирна съчувствено. — Нетърпелив съм да срещна принца на твоите блянове, знаеш ли. Мъж, който кара слънцебегачка от твоя ранг да допусне подобна грешка…
— Не беше той, аз сама я допуснах — отвърна Шонед. После избухна:
— А Ками ми говореше, че нямало място за страх!
— И да се страхуваш — промълви Оствел — то е като страха на простосмъртните от ослепително ярката светлина. Огънят е бил премного, Шонед. А че не е имало сенки, това е вярно. Наистина никакви.
— И в светлината можех да се изгубя, както в сенките — прошепна тя и се втренчи в обгорените си ръце.
До вечерта след драконовия лов Роан винаги бе успявал благополучно да се изплъзва от леля си. Андраде, след като изпрати изтощената Тобин да си почине и се възстанови, бе търсила дълго младия принц, но напразно. Да пита някого къде е Роан би било в разрез с достойнството й — в края на краищата тя трябваше да се грижи за репутацията си, и отказваше да признае, че не е в състояние да открие един-единствен човек в ограничено пространство. „Как може да изчезва, когато си поиска!“ — негодуваше тя, с примес на смут и тревога, защото племенникът й я бе поставял в шах с тази своя способност още като дете. Накрая й стана ясно, че той ще избере времето и мястото на срещата им, и първожрицата реши да му покаже, че е не по-малко инат от него.
Тя прекара част от деня с Тобин, на която даде заслужено обяснение. Когато Андраде се появи на входа на покоите, заемани от племенницата й, Чей спеше с изтощени тяло и чувства, а също и замаян от всичкото вино, което бе изпил предния следобед, за да забрави гледката на разкъсания от дракона Зеава. Бе късна сутрин. Двете жени слязоха долу в градината, за да разговарят необезпокоявани.
— Толкова беше странно — сподели Тобин, когато Андраде поиска да узнае какво изпитва след онова, което бяха правили предната вечер. — Винаги съм се чудила как фарадим работят със слънчевите лъчи.
— Не си мисли, че след като си ми помагала веднъж, ще можеш сама да го правиш — предупреди я Андраде. — Това е крехко равновесие, което се постига трудно, а за да усвои умението да го владее, човек трябва много, много да учи. — Тя млъкна, когато забеляза наблизо, край розовите храсти, един от градинарите. Изчака го да си тръгне с поклон и продължи: — Мисля обаче Шонед да ти покаже някои неща, когато се появи.
— Така ли се казва тя? Шонед?
— Да, с ударение на втората сричка. Шо-нед — произнесе отчетливо първожрицата.
— Прекрасно име — каза Тобин, повтаряйки го наум. — Роан знае ли, че от него се очаква да му прибави и сан княгиня?
— Мислех, че можеш сама да намериш отговора. Да, тя ще бъде негова съпруга. Той не знае все още, но скоро ще разбере.
— На мен ми хареса. Аз… сякаш я докоснах по някакъв начин. Това бяха… цветове, които почти държах в ръцете си, красиви цветове.
— Струва ми се, че не за първи път докосваш друг човек по такъв начин! — Андраде повдигна вежда и по-погледна лукаво-изпитателно племенницата си.
— Нещо подобно чувствам понякога с Чей — бавно изрече Тобин. — Сякаш гледам в него и той е… всякакви цветове. Това значи ли, че мога да се обуча за фаради!
— Шонед може малко да те обучи, но само малко. Това е опасна дарба.
— Помня онзи път, когато Кесел се изгуби в сенките — тихо отвърна младата принцеса. — Мама и аз се грижихме за него, докато умре.
Андраде отклони поглед встрани. Тя също си спомняше хубавия млад слънцебегач, който беше пратен в Цитаделата за известно време. Веднъж, към края на деня, той бе разчел погрешно оставащите до падането на вечерта минути — и бе пострадал. Да се изгубиш в сенките беше най-страшният риск, на който фарадим се излагаха, защото тъмнината увреждаше завинаги непоправимо сплитката от нишки, а забравените в нощта цветове никога повече не срещаха светлината на слънцето. Тялото на слънцебегача оставаше без съзнание и скоро след като същината му последваха слънцето в Тъмно море и потънеха там, го напускаше и животът.
— Значи знаеш какво се случва, когато човек е прекалено самоуверен — рече Андраде. — И понеже стана дума за прекалена самоувереност, даже наглост, мисля че Роан минава границата, като отбягва срещата с мен.
— Мама казва, че късно снощи е бил за малко в татковата стая. Ала не зная къде е тази сутрин. — Тобин се отпусна върху една скамейка на сянка. — И още преди да си ме попитала, ще ти отговоря, че повечето места, където той се укрива, са ми известни. Няма да ти ги кажа обаче. Когато е готов, сам ще излезе, лельо. Не го насилвай. Не е моментът. Тревожа се.