— Голям хитрец излезе твоят Роан, бива си го момчето! Вечерята още не е започнала, а той вече съсипа апетита на Рьолстра.
— И Зеава щеше да се смее от сърце, ако можеше да види отнякъде сина си, и сигурно щеше да се пръсне от гордост. — Толкова царствени и прекрасни не изглеждаха дори Тобин и Чей, облечени в яркочервено и бяло, с накити от рубини и диаманти, които подчертаваха още повече очевидната истина, че са родени един за друг не само по външност. Андраде трябваше да направи съзнателно усилие, за да не се разсмее при вида на Рьолстра, докато минаваше край масата й.
Преди да сервират ястията, блюдата биваха предоставяни най-напред на Първожрицата и развеселената й компания. Лийн се облегна назад и махна красноречиво към пищната обстановка.
— А Клута казваше, че ни бил приготвил лека закуска — каза той.
— Потръпвам при мисълта каква ли ще е представата му за солидно хапване — отговори Андраде. — Ти ли донесе от Дорвал тези чудовищни раци?
— Моите раци са същества много по-благородни и прекрасни, в сравнение с тези недоносчета от Снежните скални пещери — възмути се Лийн и махна на слугата да му сложи още от сочните златисти раци.
Андраде се разсмя.
В средата на помещението се подредиха музиканти и засвириха спокойни бавни мелодии, за да съдействат за доброто храносмилане на високите гости. Андраде с удоволствие отбеляза присъствието на Мардим — един от своите фаради, който запя под съпровода на флейти и струнни инструменти. Мардим почете всеки от присъстващите князе с песен от неговите земи. Андраде го бе слушала много пъти, щеше да се радва на прекрасния му глас и занапред, затова насочи вниманието си към Шонед и възможностите й да се справи с неразположението си.
Момичето изглеждаше великолепно, разбира се. Но в погледа на силно гримираните й очи се прокрадваше скрито напрежение и само първожрицата виждаше колко бледи са страните й под изкусно поставения слой румена помада. Андраде се молеше в себе си момичето да издържи до края на вечерта, знаеше, че това е най-горещото желание и на Роан. Самият той изглеждаше напълно спокоен, но при всеки поглед към Шонед в очите му проблясваше страх, а усмивката му издаваше стаена тревога.
— Великолепна двойка — отбеляза Лийн. — Блясъкът на Шонед затъмнява звездите.
Андраде отпи от ледената вода и го погледна над ръба на бокала.
— Започваш с разпита, значи.
— Много по-любезно би било да го наречем с въпросите — каза жизнерадостно той. — Какви ли не неща се разправят за пожара на баржата.
— Нима?
— Колко жалко, че Рьолстра изгуби прекрасната си наложница и детето й.
— Наложницата се превърна в пепел — каза рязко Андраде, — но детето е живо.
— Слава на Богинята — той преглътна следващия си въпрос и Андраде разбра, че го прави нарочно, за да я подразни. Но тази вечер нищо не можеше да развали настроението й и тя го остави да се пече на огъня на собственото си любопитство; после се усмихна и великодушно продължи:
— Е, ще ти кажа — реших да взема бебето и Пандсала при себе си. Това като че ли не те изненадва.
— На моята възраст малко неща могат да ме изненадат. Рьолстра е споменавал тук-там, че дъщеря му искала да стане фаради, затова се досещах за Пандсала. Въпреки това цялата работа ми се вижда малко странна — смяташ ли, че от нея може да стане добра ученичка?
— Още не съм изпитала способностите й. — Музиката и аплодисментите заглушаваха думите им, макар че едва ли някой би се заинтересувал от разговора на двамата стари приятели. — Засега най-значителният белег си остава това, че й прилошава, когато пътува по вода. Но това не е характерно за всеки фаради.
— А аз си мислех, че може да стане слънцебегач от всеки, който пребледнява само при мисълта за вода.
— По този въпрос имам собствена теория — каза замислено тя. — Прилошаването може би е вроден белег на деца от бракове между близки роднини — нали знаеш, че предпочитаме да се женим за такива като себе си.
— Винаги ли го е имало? Имам предвид прилошаването.
— При някои — да. Но откакто напуснахме твоя остров, то се забелязва все по-често сред слънцебегачите. — Андраде се засмя, като видя разширените от почуда очи на събеседника си. — Аха! Хванах те! Не знаеше за това, нали? Въпреки огромната ти обич към клюките — подразни го тя.
— Слушам те като омагьосан, господарке — каза тихо той. — Продължавай, моля те.
— Знаеш развалините отвъд Сивата перла в Дорвал. Някога там се издигал замък с висока кула, по-внушителен дори от този, който владея сега. Стените му се извисявали гордо в продължение на векове, докато най-после самите фаради го сринали до основи.