— Веднага доведи Ианте.
— Слушам, твоя милост.
До входа на палатката застана слаб мъж с ритуален белег на брадичката, характерен за меридците от благородно потекло. В позата и изражението на лицето му прозираше стаено напрежение. Той изгледа навъсено Рьолстра.
— Жена? Тук? И за какво ни е тя? Върховният княз се усмихна.
— Скъпи ми Беляев, издънка от отмряла династия, все още не познаваш дъщеря ми.
Обратният път към Канарата се оказа толкова дълъг и труден, колкото очакваха неприятелите на Върховния княз. След отказа на Чейнал да му продаде от своите силни и пъргави коне, Рьолстра трябваше да се задоволи с по-дребни и немощни животни. Князът нямаше собствен обоз и трябваше да изчака каруците, които Клута му приготви — достатъчно здрави и подходящи за прехода през стръмните планински пътища. Заради принудителното забавяне не успяха да изпреварят есенните дъждове и пълноводието на реките, затова едва успяха да преминат през един от проходите, който беше твърде опасен дори през лятото. От дъжда по скалите се свличаха кал и камънаци, които падаха в ниското и препречваха пътя, а това беше още една причина десетдневното пътуване в хубаво време да се проточи повече от месец. Най-после изтощените пътници се добраха до Канарата и Рьолстра се затвори в покоите си заедно с Беляев и принцеса Ианте, откъдето се показа едва след няколко дни — мрачен и зъл като преди.
Завръщането в Цитаделата беше много по-различно. Господарката Андраде изпрати Роан чак до хълмовете далеч зад пределите на Пустинята, където сред роднини и приятели, под мекото есенно слънце и кроткия ромон на Фаолаин долу в клисурата, първожрицата обяви тържествено сключването на брачния съюз между своя племенник и неговата магьосница с огнените коси. След церемонията Андраде тръгна със своите фаради към огромния замък върху западния бряг на Осетия, а князът и неговата княгиня поеха бавно към собствената си крепост. Роан се уедини в покоите си заедно с Шонед и двамата се показаха навън едва след няколко дни — сияещи от щастие и доволни от себе си и целия свят.
До началото на пролетта Ианте вече бе успяла да се настани в замъка Феруче. Същата пролет меридците нахлуха в Тиглат, но доказателства за участието на Ианте в заговора така и не се намериха, а и едва ли някой бе очаквал, че такива доказателства някога ще бъдат открити. Младият господар Елтанин, горд с красивата си съпруга и очаквания наследник, пресрещна меридците и успя да ги отблъсне от земите си с помощта на Роан и златото на тъста си. Изправени пред войска от триста души и пред обстоятелството, че Джервис от Ваес ще направи всичко възможно за сигурността на дъщеря си и мира в новия й дом, нашествениците бяха принудени да се оттеглят в своята пустош далеч на север. Изрядко гневът им продължи да се излива в кратки набези към земите на Роан, докато меридците очакваха времето, Върховния княз и Ианте да обърнат хода на събитията в полза на Мерида.
Роан и Шонед посрещнаха с радост вестта за раждането на хубаво здраво момче — наследник на господаря Елтанин и крехката Анталия. Годината беше благословена с раждането на нов живот — малко след новината от Тиглат пристигна и пратеник от Радзин, които им съобщи, че Тобин е родила близнаци, а в началото на лятото и Камигуен дари със син щастливия и смаян Оствел. Уви, подобно събитие все още не бе отредено за княза и княгинята…
На следващата година долетяха слухове, че Ианте е родила момче и отново очаква бебе. Гарнизонът под Феруче потвърди слуховете, но поради дългото шествие на красиви млади благородници, минали през леглото на Ианте, така и не се разбра кои са бащите на децата й. Според язвителната забележка на Роан това беше най-малкото, което можеше да се очаква от любимата дъщеря на Рьолстра. Всички се питаха дали Върховният княз ще обяви някой от внуците си за свой наследник. Не се бе задомила никоя от дъщерите му, а и нямаше перспектива да го направи.
Често по слънчевите лъчи получаваха вести от Кулата на Богинята, където Хиана растеше обкръжена от грижи и радост, а Пандсала — макар и неохотно, полека-лека свикваше с мисълта за новата си участ. Андраде им съобщи изненадващата новина за потенциални възможности на фаради у принцесата, и обясняваше заложбите на Пандсала с наследствените белези от майка й Лаланте — отдавна починалата съпруга на Върховния княз. В това отношение досега родът им беше толкова безплоден, колкото Рьолстра бе неспособен да създава синове.
Дойде и годината на следващата Риала — Годината на Дракона. Князете наизвадиха старинните карти и договори, за да покажат отколешните граници на владенията си и очертанията на земите, към които предявяваха претенции; Клута и Джервис умуваха дълго, докато най-после се спряха на такъв план за отпразнуване на последната вечер, който затъмни с блясъка си всяка от предишните Риали. Роан и младата княгиня отправяха погледи към небето в очакване на драконите и таяха съкровената надежда, този път Шонед да износи благополучно заченатия в утробата й плод. Мерида не даваше признаци на раздвижване, нищо не се чуваше и за Ианте от Феруче, а Върховният княз се бе уединил в своите владения и не общуваше с никого.