Андраде сви раздразнено рамене, сядайки редом с племенницата си. Прие, че е възможно Роан да не е в състояние да говори с никого, нито с близките си дори, нито с нея самата. Но каза:
— Все някога ще трябва да се покаже пред мен.
— Как смееш да загатваш, че е страхливец!
— Нищо подобно. Ала защо не е при Зеава? Тобин въздъхна.
— Той е като мен, предполагам, не може да повярва, че татко умира. Не и толкова бързо… или толкова бавно… Не зная има ли смисъл това, което казах?
Андраде я разбра. До вчера Зеава беше здрав и кипящ от сили мъж, сега животът му едва тлееше. Но продължаваше да мъждука в разтерзаното тяло, и не желаеше да се раздели с плътта.
— Тъй или иначе — продължи Тобин — забранено е принцът наследник да гледа как неговият предшественик умира.
— Глупав предразсъдък. Роан трябва да гледа, или през целия му живот призракът на Зеава ще бъде пред очите му — нито напълно мъртъв, нито изгорен, както трябва.
Черните очи на Тобин плувнаха в сълзи, сребристи като среднощен дъжд. Тя прошепна на леля си:
— Ти си най-жестоката жена, която познавам.
Андраде прехапа устни. После стисна ръката на младата си племенница:
— Не мисли, че не скърбя за баща ти. Зеава е много добър човек. Той ми даде вас, теб и Роан, които да обичам така, все едно че сте мои собствени деца. Но аз съм онова, което съм, Тобин. А и ти като мен си жена, която не пренебрегва своите отговорности. Даваме воля също на чувствата си, разбира се, когато имаме време. Но точно сега нямаме никакво. Трябва да известим Роан.
Той обаче й се изплъзваше и през остатъка от сутринта, и през следобеда. Андраде бе обзета от гняв, задето младежът я разигравали престъпи собственото си решение: унижи се да прати един от слънцебегачите си пред входа на Роановите покои, като му заповяда, щом види младия принц, на мига да й съобщи. Тя бе поставила и други фарадим като часовои на най-различни места из Цитаделата и им бе дала същите нареждания. Но през целия ден не постъпиха новини от никого.
Надвечер първожрицата бе изтощена. Два пъти бе сменяла превръзките на Зеава и му бе давала лекарства, надявайки се, без наистина да очаква, той да се върне в съзнание. Беше бдяла над него заедно с Милар няколко часа в убийствената жега. По здрач Андраде реши да се качи до Огнената кула, където може би лъхаше ветрец, който да я поразхлади. Изкатери, задъхвайки се, безбройните стъпала до най-високата зала на палата, отвори входната врата и изруга невъздържано, защото в грамадната кръгла зала бе Роан. Сам.
Светлината от малкия огън, горящ в средата на залата, придаваше на косата му ярък златист блясък, позволяваше да се видят капките пот, оросили челото му, и хлътнатината на гърлото, където туптяха жилчици. Когато Андраде влезе, той вдигна без всякакво любопитство погледа си от пламъка, край който седеше, и отбеляза:
— Доста време ти трябваше, докато ме намериш.
Тя овладя моментния подтик да порази слуха му с думите, които й бяха на езика. Избра си стол от наредените край стената, сложи го срещу неговия, седна и също се втренчи в пламъците.
— Пределно мило от твоя страна най-накрая да позволиш да бъдеш намерен. — Първожрицата не позволи в гласа й да се промъкне издайническо трепване. — Макар това да не е най-приятното или най-удобното място за разговор — Андраде махна с ръка към огъня, поддържан да гори през цялата година.
— Удобство ли? — вдигна рамене Роан. — То сигурно липсва. Но аз гледам татко в пламъците.
— Прибързваш мъничко. Той още не е умрял.
— Не е. Но когато не виждам него, виждам себе си. — Той стана и отиде при островърхите прозорци, оставени отворени, за да влиза свободно всякакъв вятър. Те обикаляха цялата зала, разположени на еднакво разстояние; един от друг; всеки бе украсен отгоре с дялан от камък спящ дракон. Роан бавно крачеше покрай тях. Лек ветрец разрошваше косата му.
— Оттук ще обявят татковата смърт — изрече той замислено. — Ще запалят толкова голям, толкова силен огън, че тази стая ще се превърне цялата в пламъци. Личат си още саждите от смъртта на дядо ми, а и на всички други князе от нашия род от триста години насам, или почти от толкова… — Роан прокара пръсти по стената. — А после и аз ще взема огън оттук, за да запаля татковата клада, и пламъкът, който е бил негов, ще бъде угасен. Мама и Тобин сами ще почистят пода — знаеше ли това? Би трябвало да го свърши съпругата ми, но аз нямам съпруга. Ще се кача тук и ще запаля нов огън, който ще разгори моята собствена клада някой ден.