Откъм градината долетяха викове и Роан зърна Тилал, който тичаше по пътеката под тях, обвит в прекомерно широка за ръста си наметка. Риан, синът на Оствел, го гонеше по петите с дървен меч в ръка; Тилал размаха изкусно полите на пелерината, а Риан се опитваше да го достигне с меча. Децата явно играеха „на дракони“, докато най-после се заляха от смях и се търкулнаха в тревата.
Роан се усмихна, но веднага усети в сърцето си болката от спомена за други момчета — с пет години по-големи от Риан, които също бяха играли на дракон; едното от тях — Мааркен, замина като оръженосец в двора на княз Лийн, но другото — Джани, бе загинало от костеливата ръка на черната смърт.
— Чудесен момък ще израсне от Тилал — забеляза Валвис.
— Само като си помисля какво изчадие беше като дойде! Никога не съм допускал, че кръвен роднина на моята господарка може да бъде толкова противен!
След известно време и някое и друго шляпване от ръката на Валвис, Тилал постепенно се изцери от ината си и от склонността си да командва другите оръженосци. Детето вече знаеше задълженията си и бе престанало да изтъква роднинството си с Шонед като оправдание и извинение за пакостите си. Макар че Тилал бе наследил черните коси на майка си, кръвната му връзка с Шонед личеше от пръв поглед по зелените очи и светлата кожа. Съчетанието беше изумително и още на десетгодишна възраст момчето бе проявявало прекалено високо самочувствие. През последните две години Валвис успя да го излекува от прекомерната му самомнителност.
— Взе да става човек, откакто се откъсна от майка си — продължи Валвис. — Тя наистина ли ще дойде на Риалата тази година?
— Чух да се разправят такива слухове. Може би ще иска да види сина си.
— Моята господарка едва ли би одобрила това.
Роан едва успя да преглътне напушилия го смях. През последните шест години Валвис все гледаше да спомене в разговорите си и името на Шонед, и причината беше повече от очевидна. Князът уважаваше чувствата на момчето — самият той бе обикнал Шонед от пръв поглед. Посветеният в рицарско звание бивш оръженосец беше убеден, че никой не знае за любовта му към господарката, а и Шонед се държеше с него прекрасно: насаме — шеговито и закачливо като към по-малък брат, а пред хората — като със зрял мъж, а не като с момче. Понякога Роан я закачаше заради младия й обожател, но тя му отговаряше съвсем сериозно, че в лицето на Валвис би искала да види един прекрасен мъж за бъдещата му съпруга. Ако по някакъв начин се бе присмяла или подиграла на чувствата му, той можеше да се почувства отблъснат и да прояви боязливост в бъдещите си отношения с жените. При това положение, обаче, той се чувстваше напълно щастлив от възможността да обожава тайно младата съпруга на своя господар.
— Ще надрасне детинските си настроения веднага щом срещне подходящо момиче на своята възраст — казваше Шонед. — Трябва да призная, че моят малък оръженосец наистина ще ми липсва, но искаш ли да се обзаложим, че бъдещата му избраница ще бъде червенокоса? И че първата му дъщеря ще носи моето име?
Роан прояви достатъчно благоразумие да не приеме облога.
Тилал и Риан се изправиха и продължиха да се кикотят. Усетили върху себе си нечий поглед, вдигнаха глави и махнаха за поздрав на двамата мъже на прозореца. Риан бе наследил прекрасните очи и смуглата кожа на майка си; сега той заподскача развълнуван и извика на княза: