Минаха петнайсет години, откак атрим от Небесната купа топяха черупки на драконови яйца, разпръснати в изобилие из отдавна изоставените пещери сред местните хълмове. Роан държеше този процес в дълбока тайна, а и местните хора бяха свикнали с това още от времето на Зеава — бяха му верни до последен дъх и с това злато му бяха помогнали да заздрави властта си над цялата Пустиня. Открай време всички се дивяха на нечуваните богатства, с които се славеше Небесната купа. Земите там бяха хълмисти и ялови, не ставаха нито за паша, нито за земеделие, докато Роан най-после разбра защо Фарид не губеше характерното си спокойствие дори и в най-неплодородните години. Златото на драконите… Зеава бе забранил на атри да споменават пред Роан за драконовото злато. Искаше синът му да израсне силен и умен, а не разглезен от наготово придобитите богатства още в началото на своето управление.
— Но защо! — Роан се ядоса, когато Фарид му каза за драконовото злато — Самият аз съм намирал златен прашец в пещерите още като дете! Досега не съм имал време да обърна внимание на този въпрос, но не виждам защо е трябвало да пазите това в тайна от мен.
Фарид повдигна рамене.
— Помниш ли как баща ти веднъж те хвърли в езерото?
— И после ти ме спаси, също както сега.
— Смятах да ти кажа по-късно — когато стъпиш здраво на краката си като истински княз. Баща ти не искаше да постила пътя ти с рози.
— Рози!? — възкликна изумен Роан. — Мерида, Рьолстра, драконите, да не говорим за проклетите принцеси! И ти наричаш това път, застлан с рози!
Фарид се разсмя, миг по-късно и в самия Роан чувството за хумор надделя над гнева. Веселостта му идваше донякъде и от представата за реакцията на Рьолстра, който ще очаква от него да му се моли и унижава като всички други князе и васали, но Роан разполагаше с огромни количества злато, които щяха да му доставят билката, въпреки невероятната й цена. В смеха му имаше и нотка на горчивина — въпреки че знаеше за изключителното значение на драконите, родният му баща си бе позволявал да ги убива. Младият княз разбираше, че за Зеава авторитетът на храбър войн беше много по-важен от драконите, а и вероятно се е досещал, че един ден синът му ще направи всичко възможно за оцеляването на драконовия род и несекващия приток на злато.
Проницателен и храбър мъж беше Зеава, но дори и той не би успял да предвиди идването на черната смърт. Роан поклати глава и прекрачи през ръба на ваната. Изчака топлия въздух да изсуши кожата му, после облече лек копринен халат и влезе в спалнята. Както винаги, и този път подредената от майка му просторна стая му подейства успокояващо. Княгиня Милар бе приготвила покоите специално за него и Шонед, в тях не остана почти нищо, което да напомня за миналото — с изключение на огромното легло, в което бяха заченати, родени и издъхнали князете от много поколения. Яркото пъстроцветие от времето на Зеава бе заменено от тонове в тъмнозелено и синьо, които подчертаваха огнената хубост на Шонед и русите коси на младия княз. Тежките маси, скринове и дрешници от тъмно дърво бяха изчезнали, и на тяхно място стояха мебели в леки, светли и изящни тонове. Като дете никога не се бе чувствал уютно в покоите на родителите си, затова се изненада силно от бързината, с която след промяната внезапно ги бе почувствал като свое убежище. Двамата с Шонед се бяха любили тук нощ и ден, споделяха един с друг своите мечти, тайни и планове за бъдещето. Тук бе плакал заедно с нея за децата, които не успяха да се родят…
За първи път това се случи през първата зима след женитбата им, а по-късно — на следващата есен. Шонед задържаше в себе си плода до момента, когато талията й едва-едва загубеше гъвкавостта си. Лятото на страшната чума също я завари бременна, но не болестта я лиши тогава от детето. Причината беше дранатьт. Като предпазна мярка Шонед трябваше да взима големи количества, които съсипаха уменията й на фаради и за малко да я доведат до привикване с дрогата. Дори и при обикновените хора тези дози предизвикваха халюцинации — Роан си спомняше това от собствения си опит по време на краткото си боледуване. Двамата с Шонед се възстановиха, но нероденото им дете не оцеля — и оттогава нямаше и белег за зачеване…
Роан седна до масата, застлана с коприна и обсипана със сребърни съдове и изящни чаши от фиронски кристал. Шонед ти бе купила от Панаира преди шест години. Тогава Ианте се бе опитала да отрови щастието им, и при спомена за коварната принцеса по челото на Роан плъзна сянка. От трима различни любовници Ианте роди три чудесни момчета и ги бе предпазила от чумата, като заповядвала да хвърлят от скалите всеки, при когото забелязвали и най-незначителният признак на каквато и да е болест. Роан не можеше да я осъжда за това решение. Самият той едва ли би се спрял пред нещо, за да спаси майка си, Камигуен и Джани, да спести на Шонед и най-мигновената болка или пък да съхрани живота на мъничкия плод в утробата й. Беше открил седмина спекуланти на дранат, които препродаваха лекарството на фантастични цени и ги бе убил собственоръчно, със собствения си меч. Но правото определяше постъпката му като законна, докато заповедите на Ианте бяха равнозначни на убийство. И въпреки това не можеше да я съди, защото разбираше мотивите й.