Той целуна дланите й и изтича на двора. След малко вече яздеше начело на колоната от седемнайсет души, които излязоха през сводестите порти и поеха по дългия си път през Пустинята. Тилал яздеше непосредствено след господаря си, горд, че към дясното стреме на коня е прикрепено знамето на княза. След него беше Валвис като рицар-водач на групата ездачи. Роан се показа от другата страна на тунела, примижа от ярката слънчева светлина и когато се обърна да погледне замъка, едва не се задави от смях. На крепостната стена стоеше крехката фигурка на жена му и както бе обещала, размахваше парче коприна, огромно като бойно знаме. Заповяда на колоната да спре и намигна на Валвис, който нареди на ездачите да се обърнат и подредят за тържествен поздрав към своята княгиня.
Роан забеляза, че дори и най-суровите войни не можаха да сдържат усмивките си. Бойците му обичаха Шонед не по-малко от самия него. Гордееха се с красотата й и с това, че е слънцебегачка, радваха се на щастието, което тя му даряваше и им беше приятно, че е толкова загрижена за него, но най-вече я обичаха заради самата нея. Шонед ги лекуваше и превързваше раните им след битка, помагаше на жените им при раждане, а за децата им основа училище. От парите за домакинството заделяше средства за зестра на дъщерите и синовете им. Съвършената й безпомощност в организирането на домакинството в замъка беше повод за всеобщи шеги и хората като че ли я харесваха още повече поради тази нейна слабост. Роан знаеше, че дори и да си загуби дотолкова ума да си намери наложница, собствените му приближени ще го върнат набързо в правия път.
Но с васалите нещата не стояха така. Рано или късно щяха да проявят недоволството си, че князът няма наследник. Причината не беше в него — Шонед не можеше да износи плода докрай. Атприм я почитаха и ценяха, половината от указите на Цитаделата носеха само нейния подпис и авторитетът й на тяхна княгиня бе отдавна утвърден. Бе изучила задълбочено законите и традициите на Пустинята и когато Роан отсъстваше, тя беше тази, която решаваше мъдро и справедливо деликатни спорни въпроси. Но васалите искаха да са сигурни, че техният княз ще има син, който да го наследи. При тази мисъл Роан повдигна рамене. Усети раздразнение, което заплашваше да прерасне в гняв. Като че ли стойността на жената се определяше единствено от синовете, които можеше да роди, независимо от всичките й съвършенства и огромния й принос доброто на хората.
Поне засега този въпрос все още не бе поставен на преден план. Най-напред щяха да отидат в имението Ремагев последният от замъците, издигнати някога по крайбрежието на Дългите пясъци. С времето земята там бе станала негодна за обработване, дори най-издръжливите стада не успяваха да оцелеят и хората полека-лека бяха напуснали крайморските крепости. От яките зидове бяха останали само руини, само Ремагев все още се държеше и тъкмо това бе крепостта, от която прадядото на Роан бе успял да отблъсне меридците, да ги прогони далеч на север и малко по малко да си върне Пустинята Сега замъкът беше предоставен на далечният му родствени господаря Хадаан — последен потомък на своя клон от княжеския род. Самият той бе останал без деца и преди известно време бе помолил Роан да потърси достоен атри за имението. Водач на ездачите обикновено беше Оствел, но една от причините, поради които този път го заместваше Валвис, се състоеше в желанието на княза да представи младия рицар на Хадаан.
След Ремагев трябваше да поемат към Небесната кула, а после — да посетят няколко по-малки владения в хълмистите земи на север. Оттам трябваше да отидат в Тиглат. Според някои слухове, меридците се спотайваха в каменистите земи отвъд Тиглат и отново се готвеха да нахлуят в княжеството. Роан се питаше с горчивина дали изобщо някога щяха да се вразумят. Миналата зима Шонед бе открила в Цитаделата техен съгледвач, който се представяше за странник и бе помолил за подслон. Хванаха го, докато се опитваше да проникне в личния кабинет на княза. Шонед настояваше да го изпратят на господарите му в няколко малки сандъчета. Колкото и да беше мека, тя можеше да бъде и безмилостна, когато трябваше да защити нещо свое, особено ако ставаше дума за Роан. Князът нареди да му дадат кон, но не и вода, и с няколко думи на предупреждение към господарите му го пусна да си тръгне свободно през Пустинята.
Роан осъзнаваше с мъка, че меридците никога няма да се откажат от опитите си да му навредят. Войната означаваше безсмислена загуба на човешки живот, средства и време. Но й нямаше избор. Меридците се бяха заклели да завладеят Пустинята и да избият до крак семейството на княза. Беше принуден да се бори, за да ги държи далеч от границите. Той проклинаше липсата на алтернатива, но по всичко личеше, че и през следващите няколко години не трябва да изпуска меча от ръката си, за да е сигурен, че един ден синовете му ще живеят в мир.