— А може би сред падналите е бил и княз Роан — промълви момичето и потръпна.
— Той носеше ли шпори? Тези трима са имали шпори на ботушите си.
— Не знам, не си спомням.
— Князът е обучен в ездаческото изкуство от баща си, а конят е бил трениран от господаря Чейнал. Това означава, че до хълбоците му никога не са се докосвали шпори. Князът никога не използваше шпори.
Тя избърса очи и каза:
— Дарфир, сложи господаря върху коня му. Ще го върнем у дома.
— Трябва да видим докъде водят следите — заяви мрачно Лойс.
— Вече нищо не се вижда — възрази Дарфир.
Лойс изруга високо, плю гневно в праха и се отдалечи. Фейлин изтича след него.
— Дори и да ги намерим, какво можем да направим? Ние сме само четирима, а дори не знаем колко са те. Може да са убили вече княза, не се знае какво са направили и с момчето…
— То е достатъчно дребно и някой може да го е взел на ръце. Смятах те за по-наблюдателна.
— А аз те смятах за златар, не за войн.
Лойс изпръхтя презрително.
— Златар съм едва след като успея да пренеса нечие богатство през планините. Моят занаят не е толкова безопасен, колкото ти се струва.
Все още не бе притъмняло съвсем и те поеха към близкия скален масив. Лойс поклати глава обезсърчен.
— Ако се съди по следите в храстите, тук са били вързани шест коня. После са тръгнали по по-трудния път. Дори и аз не бих могъл да открия следите им.
— Лойс, виж това! — Фейлин му подаде малък блестящ предмет, който бе намерила наблизо. — Монета… Не, медальон.
Той пое медальона и прокара пръсти по повърхността му.
— Изсечен е още по времето, когато меридците бяха прогонени от Цитаделата. По онова време имаха един прочут златар — познава се по работата. — Той отново се изплю с отвращение. — Проклети меридци! — Когато отидоха при другите, Лойс попита: — Виждала ли си княгинята?
— Не — всеки път, когато са идвали тук, аз съм била из планините да наблюдавам драконите.
— Казват, че не само косата й била огнена, можела да извика Огъня в пръстите си, когато поиска. Когато научи за станалото, никак не искам да съм на мястото на меридците — какъв Огън само ще се изсипе върху тях! Тя ще поведе цяла армия, за да освободи княза.
— Те ще го убият при най-малкия й опит да им направи нещо.
Погледът на Лойс проблесна зловещо в мрака.
— Не познаваш княгинята…
Беляев потърка ритуалния белег върху брадичката си и се взря в плахите проблясъци на луните, които надничах между назъбените планински върхове. След няколко нощи предстоеше пълнолуние и светлината им даваше възможност да се приберат у дома. В тъмното бяха неизменно изложени на опасността да се подхлъзнат на някоя скала или да пропусна някой важен ориентир по пътя. Оказа се, че не бяха разчел добре времето си, и онази кучка, принцесата, щеше да се ядоса. Е, това си беше нейна грижа, мислеше си Беляев, и изруга коня си, когато предните му копита се подхлъзнаха върху ронливия камънак. Откъде можеше да знае, че онзи глупак князът ще хукне подир драконите веднага след пристигането си? Нима можеше да очаква, че Роан ще препусне сам из хълмовете и ще стресне така залегналите в засада меридци?
Бяха пристигнали едва предния ден и ако зависеше от Беляев, едва ли би избрал оскъдния гъсталак за прикритие. Но въпреки че не бе успял да изучи добре местността и да вземе съответните мерки, в крайна сметка се оказа, че нещата не се бяха развили толкова зле. Той дръпна юздите и облекчи донякъде гнева си, като се изплю върху русите коси на Роан. Китките и глезените му бяха омотани с въже, което минаваше под корема на коня, върху който князът бе преметнат напряко като чувал със зърно. До него беше вързан един от убитите меридци, обвит в дебело платнище, за да не остави диря подир себе си от кръвта, която се стичаше от почти отсечената му ръка. Княжеският меч, нанесъл този удар, а и много други, както и ножовете на Роан, сега бяха притежание на Беляев, заедно със златистата туника без ръкави. Той потри дрехата в лицето си и с удоволствие усети докосването на гладката коприна и грапавината на сребърните бродерии. Жалко, че дрехата беше така разкъсана от нанесените удари и съсипана от кръвта на княза, но може би слугините на принцесата щяха да я поправят и почистят. Едва ли имаха някаква работа сега, когато най-после бяха свършили онези дяволски покривки и завеси с драконските мотиви.
Конят пак се подхлъзна и Беляев се обърна назад да предупреди останалите; двама от тях бяха ранени, други двама убити и прехвърлени през седлата, а петият бе преметнал на коня пред себе си малкия оръженосец — със запушена уста и мотан с въжета като вързоп. Бяха прахосали ценно време за прибирането на ранените и мъртвите, а и пътуването вървеше бавно с трите коня без ездачи, които трябваше да бъдат водени с поводи от оцелелите, но беше немислимо да оставят след себе си следи. Трябваше да приберат както хората, така и онази проклета стрела, която търсиха толкова време в прахоляка, войниците служеха при Ианте и впоследствие щяха да бъдат разпознати по цветовете на дрехите им. Хората на княза трябваше да останат с впечатлението, че покушението над него е дело на меридци. С тази цел бяха подхвърлили и медальона на мястото на схватката. Беляев се усмихна злорадо при мисълта за господаря Чейнал, повел войските на Пустинята към равнинните отвъд Тиглат. Пътят им неизбежно минаваше покрай Феруче, а там принцесата щеше да задържи Роан, докато направи с него онова, което си беше наумила. Ако зависеше от Беляев, той би нарязал княза на любопитни форми и би го изпратил на онази вещица-слънцебегачка — жена му, но Ианте се бе противопоставила на подобни намерения. Според уверенията й, собственият й план щял да се увенчае с много по-благоприятни резултати и в погледа й бяха просветнали смъртоносни огънчета, които бяха по-убедителни от всякакви думи.