Позволи си да се порадва на тази прекрасна перспектива, докато изминаха следващите няколко мери по криволичещите планински пътеки. Най-после откъм хоризонта на изток слънцето извести за скорошното си появяване и Беляев ускори леко хода на коня. Проклинаше необходимостта да заобиколи гарнизона на княза под Феруче, защото трябваше да измине още десетина мери в повече, а пътят и без това му се виждаше безкраен. Но всичките му усилия щяха да се окажат безсмислени, ако някой от гарнизона забележеше как малката група конници се насочва към Феруче.
През целия ден слънцето приличаше безжалостно над изтощената земя, дори по залез все още беше жарко и немилостиво. Най-после Беляев поведе групата през тесния страничен проход. Стреснатите часовои си подвикваха предупредително един на друг и на всеки вик той отговаряше с недоволно ръмжене. Над скалите се показаха тънките шпилове на кулите, които го измъчваха с напразни надежди, че замъкът вече е близо. Наложи се да измине още три мери преди да стигне до портите. Спря коня в двора и скочи от седлото, пронизван от болка във всеки мускул. Грабна мях с вода от първия притичал прислужник и след като утоли жаждата си, изпусна дълбока въздишка на облекчение. В същия миг се върнат сепнат — на стълбите спря Ианте и му извика властно да отиде при нея.
— Защо се връщаш толкова скоро?
— Трябва да си доволна, че можах да се върна изобщо — озъби се той. Богиньо, колко красива беше принцесата, помисли си той. Погледът му обходи великолепната й фигура, едва прикрита от жълтеникав нощен халат. Косата й все още не подредена, беше обула пантофките си на бос крак. Очевидно току-що ставаше от сън, събудена от шума на конниците, идващи с предназначения специално за нея подарък. Лицето постепенно се разведри, погледът й проблесна и Беляев се досети, че най-после е видяла Роан.
— Не е ранен, нали? — попита тя с глас на разтревожена майка, макар че в тъмните й очи нямаше и следа от нежност.
— Не е сериозно. Пробождане в рамото и удар в главата. Целият е твой, принцесо. Можеш да правиш с него каквото искаш.
— Точно така смятам да постъпя — каза тя и махна на прислужниците, които се суетяха подплашени наоколо. Свалиха княза от седлото, сложиха го на носилка и двама мъже го понесоха към входа на замъка. Едва сега Ианте забеляза момчето.
— Това пък какво е?
— Оръженосецът, мисля. Фарид загина в схватката. Знам, че ти нямаш подобни скрупули, но аз не мога да убивам деца.
— И ти, значи, имаш някакви граници. Много интересно… Махнете му парцала от устата, любопитна съм да чуя какво ще каже.
Тилал беше скован от дългата нощна езда и най-вече от това, че бе изминал целия път, преметнат през седлото. Сега кръвта се разля на топли вълни из тялото му, кипнала от получената най-после възможност да даде изблик на гнева му. Едва бяха махнали парцала от устата му и той се изплю вбесен на земята, после още веднъж, но този път по посока на Ианте.
Тя отстъпи назад и се навъси.
— Само да си посмял още веднъж, изчадие такова! Как е името ти?
Той стисна упорито устни и я изгледа дръзко.
— Говори, докато все още имаш език!
Зелените му очи се отвориха широко, но детето продължи да мълчи.
— Не носиш цветовете на Роан — каза Ианте замислено. — Сребърното и синьото са негови, но черното и зеленото… — Тя тупна с пръст по безупречно гледаното си лице и се разсмя. — О, трябваше да се сетя по погледа! Ти си роднина на онази вещица слънцебегачката и си от Речен бяг! — после се обърна към Беляев. — Добре си направил, че не си го убил. По него ще изпратя съобщение до Шонед. Знаеш ли какво ще й кажа, момче? — тя се усмихна подкупващо, но погледът й излъчваше коварство. — Ще й предадеш, че и цяла армия от слънцебегачи няма да й върнат скъпоценния съпруг, дори начело да язди самата Андраде, която в крайна сметка ще коленичи пред нозете на баща ми — Върховния княз. Роан вече е само мой, и така трябваше да бъде още от самото начало. Е, ще се наложи да ти оставя езика, за да разкажеш на Шонед всичко, което видиш тук.
— Тя ще те убие! — избухна момчето.
— Фаради да убива? Никога! А и тя няма толкова кураж, всички фаради са мекушави. Виж, аз съвсем не съм такава, и твоят княз скоро ще разбере това. Беляев, погрижи се да изкъпят и нахранят това изчадие. Искам да е в добра форма за обратния път към Цитаделата.
— Какво ще правиш с моя господар? — извика момчето.
— Все неща, които ще са ти интересни едва като пораснеш — изсмя се тя. — Но ще ти позволя да гледаш, за да понаучиш и ти нещо, а и за да разкажеш на зеленооката вещица точно как съм се погрижила за нейния любим.
Тя се извърна рязко и пое нагоре по стълбите, докато нареждаше на слугините да се погрижат за раните на княза. Едва сега Беляев се досети какво точно искаше тя от Роан, спомни си за чудовищните покривки и драперии и разбра кого бе имала предвид Ианте при поръчването на тъканите.