— Не зная много за слънцебегачите, Шонед, но ти си дала обет да не убиваш…
— А моят обет на княгиня? И на съпруга? Андраде много добре е знаела какво прави, като поиска да направи от мен жена на Роан. Очаквала е да създам поколение от князе-фаради, но аз се оказах неспособна за това. Чумата отнесе и последната ми надежда да имам дете. Е, сега единствено аз мога да реша как да действам според това, което искам и което мога да сторя със собствените си сили. — По устните й плъзна коварна усмивка. — Андраде не е предвидила подобен развой на нещата, разбира се, но след като вече е поела по този път, ще продължи нататък, докъдето я изведе той. О, тя е толкова умна…
Бръчките по челото на Дави изглеждаха още по-дълбоки, а в погледа му се четеше горчивина.
— Не бива да летиш прекалено нависоко, Шонед — промълви той.
— Не забравяй, че съм омъжена за принца на драконите…
Облечена във виненочервен халат, принцеса Тобин тръгна към спалнята на синовете си да им пожелае лека нощ. Беше принудена да бърза, тъй като тази вечер бе поканила гости по случай заминаването на посланика на Сир, а все още не бе успяла да подреди косата си. Преметна тежката плитка през рамо и влезе в стаята, готова за поредната схватка с палавите близнаци. Рядко се случваше да си легнат доброволно, и все си измисляха разни хитрини — някое неразположение или коварен план, за да отложат момента на лягането.
Заедно с възпитателя и двамата злополучни оръженосци, тази вечер момчетата бяха потопени изцяло в разгара на бой с възглавници. Близнаците се бяха укрепили зад барикада от обърнати столове и при вида на бъркотията Тобин въздъхна тежко. Щеше да й трябва доста време, за да ги укроти, а това означаваше, че неизбежно ще закъснее за приема.
— Престанете! — опита се тя да надвика гълчавата.
Възпитателят, който тъкмо се канеше да сграбчи един княжески глезен и да цапне коронованата глава с възглавница, изведнъж пламна и изгуби равновесие, след което тупна в цял ръст върху изцяло лишеното от княжеско достойнство кълбо от тела. Оръженосците тутакси се измъкнаха и се спасиха с бягство, а лишените от своята плячка близнаци мигом се въоръжиха тежко с куп възглавници и пристъпиха хищно към възпитателя. Тобин пристъпи решително към тях, стисна ги за яките на нощниците и ги разтърси.
— Двама срещу един, и това ми били рицари! — смъмри ги тя. — Оставете на мира горкия Гервин!
Тъмнокоси и синеоки, приличащи си като дракончета от едно и също люпило, близнаците изобщо не показаха белег на разкаяние. Жертвата им мъдро бе последвала примера на оръженосците и разочаровани от нейното бягство, Сорин и Андри се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода на кълбо, от което тутакси изригна смях и облак перушина.
— Боже на Бурята, какво да ви правя? — ревна Тобин, посипана от глава до пети с пухени снежинки. Грабна под мишница по едно хлапе и ги завлече до леглата им, после се изправи застрашително над тях и се опита да ги изгледа свирепо. Това не й се удаде съвсем, изглеждаше твърде нелепо с разрошената си коса и цялата посипана с перушина. Хлапетата се ухилиха съзаклятнически и тя не успя да задържи строгия си тон. Разсмя се от все сърце и каза:
— Разбойници такива, не зная какво толкова направих, че заслужих участта да бъда ваша майка! — тя прегърна първо единия, после другия, и въздъхна: — Трябваше да ви натупам по дупетата, докато ви излязат синини.
— С Огъня на слънцебегачите ли? Шонед каза, че можеш да го направиш — обади се дръзко Сорин.
— Не че й вярваме съвсем — каза Андри с ангелска кротост в гласа и скочи от леглото, за да се плъзне до брат си в прегръдката на майката.
Тобин ги целуна и ги зави.
— А сега добре си отворете ушите. Ако пак ми се явите тази вечер с поредната измишльотина или хитрина, няма да отидете в Цитаделата тази година, след като заминем с баща ви за Ваес.
— Но Шонед обеща да ни покаже драконите! — проплака Сорин.
— И ще бъде голям срам, ако с поведението си допусне тя да наруши обещанието си! Хайде, заспивайте. Цял ден беснеете насам-натам, а и след тази война не може да не вие спи!
Мъничкото телце на Андри се напрегна в прегръдката на майка си. Тъмнокосата главица се обърна към прозорците пълни със сребристата светлина на луните, която заливаше леглата. В огромните му сини очи плъзна сянка, лицето му пребледня и от устните му се откъснаха нечуто някакви думи.
— Андри? Какво има, миличък? — попита Тобин, макар че дълбоко в себе си знаеше отговора.