Сорин се изви рязко и докосна ръката на брат си, по гладкото детско чело се появиха бръчици на тревога. Това, което усещаше единият от близнаците, бе недостъпно за другия. Тобин се изправи сред лъчите и в първия миг едва успя да си поеме дъх от силата на усещането.
„Нека те благослови Богинята, сестро! Прости ми, че уплаших Андри. Тобин, о, Тобин, тя е заловила Роан, Ианте го е затворила във Феруче! Рьолстра е разположил лагера си отвъд Фаолаин и се готви да нахлуе в Пустинята, а меридците се готвят да нападнат от север. Чей трябва да свика васалите от южните провинции и да разположи войската срещу тази на Рьолстра, колкото се може по-бързо. Роан е в ръцете на Ианте, северната ни войска трябва да защити Тиглат, и няма кой да тръгне към Феруче! Моля те, кажи на Чей да тръгне веднага! Непременно!“
Тобин се олюля и притисна децата до гърдите си, сякаш те бяха единствената й връзка с действителността. Прокле наум липсата на специална подготовка, поради което не можеше да отговори на Шонед по лъчите на лунната светлина. Вместо постепенното леко угасване на сиянието, цветовете на Шонед рязко се изкривиха и потъмняха. Тобин се стресна и тихо извика.
— Мамо? — Сорин изглеждаше силно уплашен, задъха се и я докосна по ръкава. Тя се опита да се усмихне успокояващо и се обърна към Андри. Зашеметен и объркан от неволно появилото се видение, Андри вдигна поглед към нея и в сините му очи заблестя сребристо сияние.
— Всичко е наред, миличък — каза нежно тя. — Това е от луните, няма нищо… Хайде, нека ви завия в леглата, време е за сън.
— Но, мамо…
— Тихо, Сорин. От лунната светлина е, всичко е наред — тя се наведе да подвие завивките и познатите движения я поуспокоиха. Целуна челцата на синовете си и им пожела лека нощ. Сорин стисна очи, готов да й повярва, че нищо особено не се е случило, но Андри, нейното второ дете с дарбата на слънцебегач, все още не можеше да се успокои. „Никак не се страхува“, забеляза с гордост майката. И Мааркен не се бе уплашил, когато за първи път усети силата на наследствената дарба. Погали Андри по бузката и прошепна: — Лека нощ, мъничък. Всичко е наред, мама ти го казва…
Детето прехапа устни, кимна с глава и се сви на кълбо. Тя изчака да долови равномерното им дишане и тръгна бързо към стаята си да се преоблече за приема. Среса косата си и я разпусна на вълни върху раменете. Това беше нарушение на етикета, според който омъжените жени не бива да носят косите си разпуснати в присъствие на външни хора, но в момента никак не я беше грижа за общоприетите правила. Изтича по стълбите и зърна Чей да посреща първите гости и да ги кани в трапезарията. Тобин се изправи до него и се опита да скрие изгарящото я нетърпение в очакване на мига, когато двамата щяха да останат насаме.
— Измисли нещо и се извини за малко — побърза да каже тя. — Трябва да ти кажа нещо — веднага!
— Тобин, всички ни чакат — той се вгледа в лицето й и мускулите му неволно се стегнаха. — Добре, изчакай ме тук.
Чей влезе в залата и тя чу шеговитите му обяснения, с които се извиняваше на гостите и ги молеше да пристъпят незабавно към вечерята.
— Е, казвай сега.
Тя му разказа за случилото се в сиянието на лунната светлина.
— Ианте! — процеди той. — Кой, по дяволите, я направи такова изчадие… Тобин, сигурна ли си в това, което си разбрала?
— Да, Шонед се свърза с мен. Не зная как и защо, но Ианте държи Роан в ръцете си. — Тобин залитна и се сгуши до гърдите му, ужасена за съдбата на брат си и на всички останали от техния род. — Чей, тя ще го убие…
— Няма. Не това иска тя. — Мускулестото му тяло трепереше от едва сдържан гняв. Той се дръпна и сложи ръце върху раменете й. — Хайде, отивай при другите. Кажи им каквото решиш за това, че ме няма, само не казвай истината. — Тя потърси погледа му и в живачно-сивите му очи откри буреносния гняв на войн, който с усилие на волята потисна бушуващите в душата му инстинкти. Лицето му бе заприличало на безизразна маска. — Едва сега разбирам защо от двора в Сир дойдоха да ми искат коне дълго преди откриването на Риалата. Войските на Рьолстра, готови за бой срещу Пустинята! О, Богиньо, ще ги избия със собствените си ръце!
— Колко от другите князе ще застанат на негова страна срещу нас?
— Още не е време да се притесняваме за това, сега имам много друга работа.
— Ще гледам да приключа по-бързо с гостите и ще дойда да ти помогна. Тръгвай, Чей. — Тя се притисна към него и го целуна, после в миг възвърна княжеското си достойнство и тръгна, към залата да разправя лъжи на нищо неподозиращите гости.
Глава 23
Още със събуждането си помисли, че отново се е разболял от чума. Главата му се цепеше от болка, треска разтърсваше цялото му тяло, очите и езикът му бяха подути, а в устата си усещаше характерния вкус на дранат. Всичко беше като по време на болестта. С огромно усилие на волята успя да превъзмогне лепкавия мрак и слабостта от болката и рогата, усети парене в дясното си рамо и лютивия мирис на мехлема, с който бе напоена превръзката върху раната. Когато почина баща му, цялата стая бе просмукана от същия мирис и Роан помисли, че може би също умира. В главата му кънтеше пустота, но той се напрегна, за да разбере колко сериозни са раните му. Китките му бяха здраво завързани и нечий непознат глас му заповяда да не мърда.