Вълна от паника заля немощното му тяло. Изгубил контрол над езика и ума си, с мускулатура, която не му се подчиняваше и се бе превърнала в капан за волята, той едва успя да промълви:
— Шонед…
— Тихо. Опитай се да заспиш и скоро ще се почувстваш по-добре.
Гласът събуди смътен спомен в душата му и той се опита да отблъсне ръцете, които го стискаха за китките.
— Шонед!
— Трябва да спиш.
Някой изля насила в устата му силно вино, подправено с дранат. Той се задави и млъкна. До слуха му долетя глас на мъж, който ругаеше ядосано. Друг чифт ръце стисна лицето му и в устата му се изля още вино. Роан се разкашля болезнено, мускулите на корема, гърба и раменете му се разпънаха в болезнени конвулсии.
— Легни — заповяда мъжът и под въздействието на дрогата на Роан не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. — Разбрахме се да го доведа дотук, не да му ставам бавачка — каза раздразнено мъжът.
— Млъкни — обади се жената и в гласа й прозвуча досада. — Ако беше малко по-внимателен…
— Сигурно си забелязала, че вика жена си — каза подигравателно мъжът. — Да не мислиш, че ще търси тебе? А и изобщо не го ритнах силно в главата.
— Човек може да предвиди подигравките ти, както и това, че няма начин да не объркаш съгласуването на действията ни по време — сряза го жената.
— До утре ще се оправи. Треската му започва да минава.
— Изобщо не разбираш на каква опасност си изложил живота му.
— На теб ти трябва да го бива само в едно отношение. Мисля, че не би искала да е напълно с ума си.
— Винаги си ме изненадвал с изяществото на езика си. Роан започваше да се досеща къде е и откъде познава гласа на жената, беше близо до осъзнаването на спомена, но под въздействието на дрогата мислите му се разпръснаха хаотично и той заспа.
Шонед стоеше на сянка във входа на имението и докато чакаше да й доведат коня, присви пръсти в ръкавиците за езда от драконова кожа. Не можеше да си позволи по-осезаем израз на нервността си, след като долавяше изпитателните погледи, които всички наоколо й хвърляха крадешком. Трябваше да запази хладнокръвието си на княгиня, още повече, че за момента то беше като удобна броня срещу чуждото любопитство. Не можеше да прояви чувствата си открито и това донякъде беше отказ да признае въздействието им върху себе си.
Брат й се приближи до нея и се загледа в сивия жребец, който й водеха от конюшнята; Шонед едва успя да се сдържи, като съзря в очите му намерението да я разубеди. Нямаше време за излишни спорове.
— Виждам, че твърдо си решила да се впуснеш в това толкова рисковано начинание — каза неодобрително той и пое юздите на коня от ръцете на слугата. — Поне вземи по-голяма стража със себе си! Не се знае какво, или кой, дебне отвън.
— Тъкмо затова тръгвам с по-малка охрана, покрих косата си, за да не се набива в очи отдалече и свалих от дрехите си всички отличителни белези на княгиня — възрази тя. — Богиньо! Една княгиня да язди предрешена през собствените си земи! — Тя грабна юздите и скочи върху гърба на коня. Много й се искаше да свали качулката и вятърът да развее косата й. Слънцето едва бе изгряло, но горещината вече се усещаше твърде осезаемо. След шестте години в Пустинята не бе свикнала напълно със суровия климат, а беше само късна пролет… До лятото жегата съвсем щеше да я изтощи.
— Да беше изчакала Чейнал — продължи Дави.
— Знаеш какво да му кажеш щом пристигне — тя се огледа за Оствел. — Знам какво правя.
— Много се съмнявам. Внимавай, Шонед, в името на Богинята, пази се!
— И в името на съпруга ми — тя се наведе, потупа го по рамото и каза с по-мек тон: — Не се тревожи, Дави.
Той изхъмка скептично.
— Знаеш, че и Оствел мисли като мен. Снощи обсъдихме всичко в подробности.
— Не съм и очаквала да мислите различно. Сигурна съм, че си му заръчал да не сваля поглед от мен — Тя зърна Оствел сред тълпата от коне, войници и прислуга и каза: — Трябва да тръгвам. Пази се, Дави.