Някой затъмни светлината. Бяха заоблените форми на нечия голота, прикрита донякъде от водопада на тъмни коси, стигащи до ханша. Шонед потрепера, усети пръстените да се рязват в конвулсивно стиснатите й юмруци и осъзна, че е в Цитаделата. Ианте се плъзна бавно под завивката и се притиска до безчувственото тяло на Роан. Обгърна го с ръце, разтърси глава и косите й покриха голата му гръд, после се наведе към лицето му.
— Не!
Дивият дрезгав вик, изтръгнал се от гърдите на Шонед, внезапно я върна към действителността. Цветовете около нея се завихриха в хаотичен танц, и разбунтувани, отказваха да се сплетат в познатите форми.
От пръстените й лумнаха смарагдови, изумрудени, кехлибарени и ониксови пламъци, опариха очите й и се превърнаха в горящи вихри, които изгаряха плътта й до костите. Големият смарагд запулсира неудържимо, сякаш напиращата в него сила щеше да го пръсне всеки миг. Изведнъж започва да расте, все по-огромен и страшен, докато накрая се превърна в единственото, което очите й виждаха и я погълна в искрящ си зелени дълбини, докато Шонед стенеше от болка и ужас.
Внезапно тя се видя някак отстрани, обгърната от блясъка на зеления камък и изгорена от собствения си Огън, с младенец на ръце. Главата на детето сияеше в ореол от русите си на Роан…
Синът на Роан и на Ианте…
Мина дълго време, докато се съвземе и си спомни коя е къде е. Вдигна ръце и се вгледа в тях — под пръстените не виждаше изгорена плът. Хладните сребърни и златни отблясъци сякаш й се присмиваха. Слънцебегачка, която можеше само да наблюдава отстрани, но нямаше сили да предотврати стореното от Ианте.
Шонед скри лице в ръцете си и се разплака горчиво.
Към живота го върна докосването на умели и ласкав пръсти. Роан не виждаше жената; Луната светеше откъм гърба й, но усещаше в прегръдката й позната сладост, коприната на кожата и косите й.
— Шонед… — промълви задъхан той и усети устните й до себе си.
— Люби ме, Роан! Хайде, сега!
Между тях лумна огън, бедрата й се разтвориха, гърдите й се надигнаха срещу, него и смаян от трескавата й жажда, той се забрави в блаженството на един свят, където всичко ухаеше на нея, имаше нейния вкус и топлина. После щеше да я милва и приласкае и да се върне към вълшебното усещане за сливане, което бе познал само в нейните прегръдки и знаеше, че ще открие само там. Сега бе тласкан от неудържимата нужда да пълни тялото й със себе си, да се опие от нея, да изпълни нощта със стремителния полет и волността на полудял от страст дракон…
— Да, о, да! Сега! — извика тя и тялото й се изви като дъга, и вече нямаше никакво значение, че плътта под него е прекалено пищна, гърдите — много по-тежки, талията — не така гъвкава, а бедрата — доста по-едри. Заслепен, той се изгуби в тъмната влага между меките й бедра, опиянен от устни, които изпиваха жизнеността му до капка. Гъстата й коса с тежък мирис на парфюм сякаш оживя. Виеше се около тялото му и го привързваше към нея като с вериги… Той отметна рязко глава извика името на Шонед в агонията на блаженството…
— Не, княже мой — изсмя се Ианте — сияеща, задъхана, обвита около него като змия. — Ти знаеш коя съм и какво искам. Същото, което и ти искаш от мен! Дай ми го, дай ми син!
Тялото му сякаш само се откъсна от нея, но Роан знаеше, че е победила и нищо не може да се върне. Ианте го освободи от хищната си прегръдка и той залитна несигурно, неспособен да се задържи на краката си. Обви пръсти около стълба на леглото и дръпна рязко драпериите с картини на дракони, изобразени в ужасяващи сцени на насилие и похот…
Ианте се протегна лениво върху леглото. Разтвори широко крака, отметна глава назад и повдигна гърдите си с ръце, сякаш кърмеше бебе. Тялото й попиваше жадно насладата от безумния плод на неговото семе. Обвиваше го в топлината си, сливаше се с него, някъде в корема й покълваше бъдещият живот, който щеше да слее в едно чертите на Ианте с тези на Роан. Едва сега той разбра защо времето бе толкова важно за нея, и защо бе искала от него да бъде „във форма“.