Андраде прокара пръсти през косите си и се намръщи при вида на сребристите кичури — резултат от тревогите, които й създаваха невъзможните дъщери на Върховния княз. Нямаше ден да не съжалява за моментния си порив преди шест години, когато реши да ги вземе при себе си.
Въпреки възпитанието си на принцеса, на двайсет и три годишна възраст Пандсала се оказа изключително невежа. В пак в нея имаше някакви проблясъци на интелект, които предпазваха от катастрофално затъпяване, но формалното образование се оказа под всякаква критика. Никак не й се понаправи, че трябваше да посещава редовни занятия наред с много по-младите от нея послушници, но класната стая изигра своята роля в две направления — в главата й бяха натъпкани основите на елементарни знания, и същевременно да отърве принцесата от неприятната й склонност към арогантност.
На двайсет и девет години Пандсала се бе променила много, при това в положителна насока. Системно обезсърчавана в опитите си да играе ролята на пленена принцеса, тя най-после се отказа от усилията си в тази посока и стана почти поносима. Трябваше все пак да се залови за нещо като основа на самочувствието си и това се оказа доста изненадващото откритие на потенциалните й заложби на слънцебегачка. Миналото лято бе спечелила третия си пръстен.
Проблемите с Хиана бяха от съвсем различно естество. Жените в замъка я приеха като свое дете, всички я жалеха и глезеха, и тя растеше будно, здраво и пъргаво момиче. Засега никой не можеше да каже какво ще излезе от нея. Наследила аристократичните черти на Рьолстра и великолепната кестенява коса на майка си, Хиана притежаваме свой неустоим чар, прекрасните й зеленикаво-кафяви очи излъчваха ту потайния блясък на мило хитруване, ту се изпълваха със сълзи според моментната й прищявка. Андраде и Уривал я следяха зорко. Опасяваха се, че при неправилно възпитание, склонността й да хитрува може да прерасне в лукавство и злонамереност.
Единствено Пандсала се държеше строго с нея. Според нея сестра й беше виновна за принудителното й изгнание и не поддаваше дори за миг нито на очарованието, нито на уж обидните й хитрини. Кой знае защо, в нейно присъствие Хиана се държеше послушно, опитваше се да спечели благоположението на Пандсала и между двете сестри възникна своеобразна връзка. Тази зима Пандсала си даде труд да я научи да чете и като че ли след тези занимания бе започнала да приема по-леко съдбата си.
Андраде не можеше да реши докога да държи сестрите и себе си. Въпреки обстоятелствата около раждането на Хиана, тя си оставаше желана партия за женитба, а и Пандсала щеше да е свободна да прави каквото иска, когато един ден Рьолстра най-после зарадва всички със смъртта си.
Мисълта за Рьолстра й напомни защо днес се бе качила а хълма. Не толкова да се наслади на свежия пролетен въздух, колкото да разбере какво става наоколо. Отметна назад осите си и затвори очи. Сложният мозъчен механизъм инстинктивно погълна всичките й мисли и тя въздъхна доволно най-после можеше да се отдаде на удоволствието от сплитане на слънчевите лъчи, останало недостъпно през дългата зима. Зарея се сред зелените равнини на Осетия, пое на изток към Гилад над полусъборените след наводненията къщи, огледа бегло хълмистата Ката, където подкарваха добитъка към богатата паша по крайбрежието, кимна одобрително при вида на белите платноходи на Лийн, възобновили редовните си курсове след бурите през тежката зима… На юг всичко беше наред, и Андраде се усмихна доволно.
Беше й приятно да поеме на север по лъкатушните извивки на реките и да усети прохладата на слънчевите лъчи, отразени в бистрата вода. Стигна чак до заоблените хълмове в подножието на планината Вереш и спря да се полюбува на заснежените върхове. Радостта й угасна веднага щом погледът й попадна на Канарата, и раздразнението й бе сменено от любопитство. Замъкът изглеждаше необичайно пуст. Дали Рьолстра не бе тръгнал на поход? Или може би бе заминал за някое от ловните си имения? Виждаха се само няколко слуги, три-четири от дъщерите му, поели на ленива разходка в градини и стража, която й се видя толкова незначителна на брой, че едва ли би опазила и портите на крепостта.
Прелетя над планините, заслепена от сиянието на бял сняг по върховете, и простря нишките от светлина на запад към Фесенден. Веднага си личеше, че и там зимата се бе оказала тежка — снегът все още не се бе стопил, рибарските лодки се гушеха в доковете, а пристанищният град Ейнар зъзнеше в ледената светлина на ранното пролетно слънце. Скоро очакваше подробен доклад от местния слънцебегач и щеше да научи повече за опустошените от бурите земи и за проблемите, които трябваше да се пребори вдовицата на господаря Кутейн.