— Ще се оправя, мили — успокои го тя. — Просто Андраде не е така внимателна като Шонед. — Тя му съобщи новините на първожрицата и усети как мускулите на раменете му заиграха от напрежение.
— Чудесно — процеди той, — просто прекрасно! Ще очакваме помощ от Лийн, Пимантал и Волог! Островите им с другия край на света, а княжеството на Волог е не по-малко застрашено от нас! За каква помощ изобщо става дума…
— Всички други са или наплашени от Рьолстра или станали негови съюзници. След като от шест години не е имало Риала и при толкова тлъст залък като Пустинята…
В сивите му очи просветна мрачна решителност и волевата извивка на брадичката му се стегна в гримаса на непреклонност.
— Рьолстра няма да присъства на Риалата тази година, нито през някоя от идните години — каза тихо той.
Тобин го изпрати с поглед и едва след като вратата с затвори след него, тя си позволи да се отпусне и да се разтрепери. Никога преди не й се бе случвало да види в очите му толкова силно желание да убие някого…
Дави не остана доволен от доклада на капитана на другата сутрин, и сподели притесненията си с Чей.
— Сто шестдесет и три конника, сто и петима стрелци, от които и половината не са редовни войници… Това е съвсем недостатъчно. — В зелените му очи проблесна тревога. — Ако може да се разчита на хора, които боравят не с мечове, а с коси…
— Да се е изправял в бой срещу тебе някой с коса? Мъж с яки мускули на жътвар, който ще ти отреже главата с един замах, така, както би отрязал житен сноп? — Чей се усмихна мрачно. — Ще се справим, Дави, ще видиш! Разполагаме с двеста трийсет и шестима мъже, въоръжени с мечове и коси. Най-добрите ни конници са твоите хора…
— След твоите — прекъсна го Дави и Чей само повдигна рамене. — От хората на господаря Байзал…
— Ти само ги виж колко са побеснели. Защитават собствената си земя, в края на краищата. А сега, ако искаш да ми помогнеш, нека огледаме плана за преместването на лагера. Ще тръгнем още утре — битката за родната земя може да е чудесен мотив, но едва ли би ти се понравила представата за бойни действия върху собствените ти ниви.
Чейнал бе научил това от Зеава. Докато се качваше по стълбите към стаята на жена си, той изпита странното усещане а невидимото присъствие на стария княз, който сякаш бе дошъл да ръководи битката. Или може би, което би било още по-добре, да я предотврати… „Достойни мисли на закален в битките войн“, каза си Чей с насмешка. Роан отдавна го бе заразил с миролюбивите си идеи, и Чей подозираше, че след като веднъж е повярвал в тях с ума и сърцето си, връщане назад не можеше да има. Вече дори не му се искаше да мисли за война.
Цялата сутрин Тобин бе останала в имението, погълната от нелеката задача да организира иначе нелошите, но в момента страшно объркани прислужници така, че да превърне домакинството в добре смазан механизъм по време на война. Още преди обяд, обаче, бе принудена да потърси малко отдих. Контактът с Андраде очевидно я бе изтощил много по-силно, отколкото допускаше. Чей остана за малко до леглото й да я погледа и с облекчение установи, че руменината по страните й се завръща, а сънят й е спокоен и дълбок. Беше много по-красива, отколкото в деня на тяхната сватба — с обогатения си дух, царствена осанка и походка потомката на драконовите князе можеше да бъде само успокоена, но не и опитомена. Той приглади черните коси върху раменете й, целуна я леко по челото и побърза да излезе, за да премахне от себе си дъха на съня и сладката съблазън на утрото.
Когато тя се събуди, Чей вече бе успял да се измие и преоблече, и седеше до малка масичка със сервирана върху нея закуска.
— Ела да хапнеш — подразни я той.
Тя се протегна сладко, прозя се и пристъпи към него както си беше гола-голеничка.
— Кой ли ще ме види — само ти — каза тя и повдигна рамене в отговор на укора в очите му. — Ти и без това отдавна си свикнал с тази гледка. Пък и е прекалено горещо да се обличам още сега.
— Безсрамнице моя, когато реша, че съм свикнал с тази гледка, сигурно ще съм просто сляп, но дори и тогава ще мога да те виждам с ръцете си. Вземи си малко сирене, много е хубаво. С какво ли си хранят тук козите?
— Има ли някакво раздвижване при Рьолстра? — попита тя, докато се настаняваше срещу него.
— А и виното си го бива. Опасявам се, че опустошаваме личните запаси на Байзал.
— Ще дойдат ли още подкрепления? С колко човека разполагаме сега?
— Езикът ще ти трябва за яденето, мила, не го хаби напразно.
Тя го изгледа недоволно, но за момента гладът се оказа по-силен от любопитството й. Когато най-после се засити, Чей започна изложението си за стореното досега, като междувременно спираше, за да иска от нея мнение или съвет. Тобин трябваше да замине за Цитаделата и Чей знаеше отсега, че много ще му липсва. Но знаеше само, че няма нищо по-важно от безопасността на жена му и синовете им.