— Същият си е, какъвто го помниш. Много съжалява, че сега не можа да ти изпрати повече войници. Нямаше време да реагира веднага, но ще пристигнат още, при това с кораби.
Чей се отпусна в креслото и се замисли. Никога не бе използвал кораби по време на война, но мисълта за подобна перспектива го въодушеви.
— Мит, вторият слънцебегач на Лийн, онзи ден се свърза един фаради от Тиглат — продължи Мааркен. — Лъчите бяха просто наситени със съобщения, татко. Вчера още преди изгрев слънце с него се свърза и Уривал, след което княз Лийн реши, че трябва да заминем колкото може по-бързо. — Момчето замълча и в отправения към баща му поглед просветна болка. — Истина ли е това, което говорят за Ианте?
— Да — отговори Чей. — Радвам се, че Лийн е реагирал веднага, не само заради стрелците, но и като те е изпратил тук. — Взря се в Тобин и продължи: — Сега вече нямаш причина да не заминаваш за Цитаделата — Мааркен ще остане при мен като оръженосец и слънцебегач.
— Мит и Еоли ме научиха на много неща и мисля, че мога да получа първия пръстен, мамо — каза момчето и Тобин вдигна въпросително вежди. — Те ще помолят Андраде да ми даде отличителните белези и да ми разреши да продължа обучението си. Всъщност, и аз умея да върша същото, което правиш ти.
Чей наблюдаваше борбата между различни чувства, изписана красноречиво върху лицето на жена му — раздразнение, че й е отнет повода да остане при него, гордост от това, че е родила такъв син, мъка, че трябва да замине и няма да успее му се порадва… Но Тобин каза само:
— Ако Мит изгради образа ти в цветове, за да те разпознават…
— Слънцебегачът от Тиглат ме познава, той ще съобщи цветовете ми и на останалите. Можеш с чиста съвест да заминеш за Цитаделата, мамо.
Чей се прокашля, за да скрие напиращия към устните му смях. Не съвестта караше Тобин да остане при него, затова пък сега би й било съвестно да не замине.
— Ясно, баща ти пак постигна своето, както обикновено.
Думите й изразяваха сваляне на знамената и от опит Чей знаеше, че е най-добре при редките си победи над нея да не демонстрира радостта си. Това бе най-сигурното средство за разпалване на свирепия й гняв и невероятната й упоритост. Прецени, че е настъпил удобен момент да смени темата.
— Мааркен, бих искал още днес да поговориш с Андри. На два пъти бе включен в нишките на фаради и детето все още не разбира какво представлява това. От Мит и Еоли си научил достатъчно, за да му обясниш някои неща.
— В началото е малко страшно, наистина — отговори Мааркен с мъдростта на знаещ, но все още непризнат слънцебегач. Чей си даде сметка, че отсега нататък трябва да се отнася, към Мааркен като с мъж и за миг изпита болка при мисълта, че синът му вече не е малко момче. Дори не би могъл да мечтае за по-добър другар в предстоящите събития. Макар и едва единайсетгодишен, Мааркен бе станал много по-зрял, и в държанието му се долавяше достойнството на син на принцеса въпреки това…
— Ще облека нещо — каза Тобин, — и после ще отидем да потърсим момчетата. — Тя се скри зад високия параван в единия ъгъл на стаята.
Мааркен погледна замислено баща си.
— Наистина ли ще бъда твой оръженосец?
— Надявам се, че Лийн и синът му Хадрик са ти дали подходящо обучение.
Момчето кимна утвърдително.
— Това означава ли, че мога да тръгна с тебе и да ти служа по време на война? Или ще ме оставиш да си стоя в палатката…
До слуха на Чей долетя сподавен хлип откъм паравана. „Помогни ми, Богиньо“, помисли си той, „не искам синовете ми да пораснат, не искам да тръгнат на война… Прав е Роан, тази война трябва да е последната. Дано Шонед успее да го свободи, той ще спечели тази война, сигурен съм в това, и не е допусне да има друга след нея…“
— Татко?
— Да, Мааркен — не вярвам да се застоиш дълго в палатката.
Падна нощ — задушна и тъмна. Шестата нощ след отвличането. Роан се отдръпна от изисканите блюда, която му бяха сервирали на вечеря. Не можеше да е сигурен нито във виното, нито във водата, нито в храната. Не се доверяваше дори на собствените си сетива, защото всичко за него имаше вкус или мирис на дранат. Бе успял да се съвземе донякъде от кризата, след като през последните два дни бе хапнал само от нещата, които му се струваха най-малко опасни — ненарязани плодове, на които белеше кората, корени от кактуса драконова опашка, след като ги измиеше от полепналия по тях сос и още два-три вида храна от този род. От глада стомахът му се свиваше болезнено, но Роан трябваше да е сигурен, че вече не вкарва дрога в организма си. Приемаше като ирония на съдбата обстоятелството, че дранатът, който бе жизнено важен за драконите, за него самия се бе оказал толкова опасен.