Измъчваха го съмнения, че за случилото се не би могъл да вини единствено дрогата или треската след получени рани. Погледът му се спря на ъгъла, където бе струпал драпериите и завивките със срамните сцени на любещи се дракони. Вбесен и същевременно засрамен от самия себе си, той ги бе дръпнал яростно от леглото веднага, след като Ианте излез стаята. Страстно бе пожелаел да е фаради, за да ги подпали със собствения си Огън. Не му оставиха дори свещ, нежели нещо, с което да я запали. Ако се опиташе да избяга, не би могъл да разчита и на слънцебегачите — стаята му беше на седмия етаж и гледаше към вътрешния двор, който винаги оставаше в сянка. Единствената му утеха бе мисълта за смъртта само при условие, че би могъл да завлече със себе си и Ианте.
Тя проявяваше невероятна предвидливост и съобразителност. В стаята нямаше остри предмети, не му предлагаха дори вилици и ножове по време на ядене. Нищо не беше достатъчно тежко, за да го хвърли върху нея, нито пък толко тънко, че да му послужи като въже, с което да я удуши. Разлагаше единствено с ръцете си, грешните ръце, които го предадоха и не я удушиха още преди шест нощи. Трябваше да я убие тогава…
Не знаеше дори дали тя ще дойде отново. В стаята му влизаше само един як мъжага, който му носеше храната и беше два пъти по-едър от Роан. Насили се да насочи мислите си единствено към времето, което продължаваше своя ход. Погледна през прозореца. По разнасянето на храната, смяната на часовоите, движението на стражата и прислугата в двора се опитваше да отгатне часа. Два дни бе опитвал безуспешно повреди ключалката на вратата. Пазачът му изнесе от стаята тежките бронзови колони на завесите над леглото. Нищо в мебелите не можеше да бъде откъснато и превърнато в оръжие, В стаята нямаше и една карфица, която да му свърши работа. Нелепа беше самата мисъл за бягство.
Беше сигурен, че всички са разбрали за отвличането и се опитваха да го освободят. Може би се водеха преговори с Ианте, може би някой се опитваше да проникне в замъка, или друго… Той се презираше заради надеждата да получи помощ отвън, но с други надежди не разполагаше. Постепенно го изпълваше ужасът, че отвличането му представлява брънка от кошмарен план в огромни мащаби, чиято цел в крайна сметка бе разруха и смърт. Измъчван от безсилна ярост, той плачеше до пълна изнемога из стаята и в опитите си да се спаси от лудостта си представяше гибелта не само на Феруче, но и края на Канарата и Княжески предел. Във въображението си виждаше как язди пред войските на Пустинята и в жестоката си мъст оставя след себе си опустошение и смърт. Представяше си как Върховният княз умира от меча му, докато другите князе и васали треперят от могъществото на справедливия му гняв.
„Красиви мечти“, мислеше си той с горчивина. Живот с меч в ръката, в единоборство със смъртта. Изгорени и мъртви земи, хиляди убити, а живите — останали без дом… Такива ли трябваше да бъдат мечтите му? Прекрасните илюзии на детството и младостта му се процеждаха в небитието като шепа пясък през разтворените пръсти на човешка длан, и срамът бе единственото чувство, което усещаше при вида на безвъзвратната им загуба.
Срамуваше се не от това, че бе допуснал илюзиите си да се стопят, нито пък от въображаемите сцени на бъдещото отмъщение. Срамът бе плод на закъснялото разбиране, че се бе заблуждавал толкова години. Светът все още не бе узрял за цивилизованост. Хората не бяха стигнали до идеята за право и законност. Все още предпочитаха да живеят като варвари и в това отношение Роан също имаше вина. В кръвта му пулсираше отчаяната дързост на родените в Пустинята, в негова власт беше и златото на драконите. Беше се самозалъгвал, че е по-добър от другите, само защото намеренията и целите му бяха благородни и възвишени. Другите поне не си правеха илюзии по отношение на самите себе си и се приемаха такива, каквито всъщност бяха. В известен смисъл това бе честна позиция към живота, гледаха го право в лицето и убиваха, без да се самозалъгват с идеали за справедливост.
Рьолстра бе стигнал до дъното на жестоката истина — единственото, което трябва да направиш, е да настроиш все срещу всеки и после да събираш плячката. Властта се свежда до коварство и изкуството да сееш размирици. Всички усилия трябва да бъдат насочени към разцепление, не към съгласие и единодействие. Залогът е плячката, затова се набляга на най-ниските инстинкти — алчност, завист, малодушие, за да се посмееш накрая от сърце на някой новоизлюпен княз, който се напъва да посее в умовете представи за достойнство, а в сърцата — копнежи за мир.