— Та аз съм княз — осведоми го разгорещено хлапакът, — а не някакво си момче за поръчки!
— Все още си момче и ще си останеш такъв, докато не се справиш с девственица и спечелиш първата си битка — сряза го Рьолстра.
— И ти, значи, ще ме научиш как да постигна и едното, и другото! — каза присмехулно момчето. — Ти, дето не можа да направиш нито един син на жена си и петте си наложници! Знаеш само да си стоиш в палатката и да се тъпчеш, когато трябва да ни поведеш към бойното поле, за да наквасим мечовете си с кръвта на онези страхливци от Пустинята!
Рьолстра въздъхна и се опита да се утеши с мисъл насладата, която ще изпита от смъртта на хлапето.
— Можеш да си позволиш подигравки само след създадеш собствените си синове и получиш първите белези от рани в битка, момче. Дотогава, обаче, ще правиш каквото заповядам.
Ястри изхвръкна от палатката и се разкрещя за коня си и за ескорт. Върховният княз не обърна никакво внимание на суматохата и отново се опита да се съсредоточи върху закуската, но и този път не успя. Надяваше се и Чейнал да има същите неприятности с храната, спането и лагерния живот.
Усмихна се при мисълта за проблемите, с които трябваше да се пребори главнокомандващият на Пустинята. Войски те на Рьолстра бяха значително по-многобройни, и той трябваше да се възползва от това предимство. Въпреки това Рьолстра предпочиташе да не избързва с нападението. Като предлог можеше да използва измяната на господаря Дави, който е пренебрегнал собствения си владетел и бе присъединил войските си към тези на Пустинята. Но Върховният княз не бързаше. Взе чашата с вино и се обърна към отражението си в огледалото от излъскано сребро.
— Дали да не изчакам Чейнал да нападне първи? Не, не съм такъв глупак да разчитам на неговите грешки. Дали да не изчакам пристигането на Роан и в една голяма битка да убия него и цялата му армия? Не, сигурен съм, че през цялото врем ще е обграден със стена от щитове и медове. И защо, тогава стоя на другия бряг на реката като пясъчна буря, надвиснала над Пустинята?
Той се изсмя злорадо и мислено отбеляза, че ако Ястри все пак имаше нещо добро в себе си, това бе възможността му да го снабдява с най-добрите сирски вина. Единственото достойнство на хлапака, повтори си Рьолстра и отново въздъхна при шума от врявата наоколо. В палатката надникна един от оръженосците, поклони се и мигом се превърна в чудесен обект за гнева на Върховния княз.
— Няма ли да ме оставите най-после на мира? Какво има пак?
— Прости ми, твое високородие, н-но…
Краищата на палатката се отметнаха рязко встрани и на входа застана жена, която Рьолстра се надяваше да не види никога вече. Тя се поклони небрежно, в тъмните й очи пробиваха студенина и надменност.
— Е, можеш да ми пожелаеш добре дошла, татко — протегна ръце, за да му покаже трите пръстена на фаради.
Притеснени и уплашени, стражите се струпаха зад нея. Рьолстра ги пропъди с ръка и даде знак на оръженосеца да напусне палатката.
— Да не мислите, че собствената ми дъщеря се кани да ме убие? Хайде, всички вън! Искам да говоря с принцесата насаме.
Пандсала седна, без да изчака разрешението му, и скръстени ръце в скута си.
— Благодаря ти, че все още съм принцеса — титлата и пръстените ще накарат всички тези хора да ми се подчиняват безпрекословно.
— И защо ще трябва да ти се подчиняват? За какво ти е?
Тя се изсмя.
— Боже на Бурята, да не би да мислиш, че през всичките тези години съм стояла кротко, зазидана навеки при господарката Андраде? Дори и да ме отхвърлиш отново, а ти си прекалено умен, за да направиш това, особено след като видя пръстените ми, дори и да заповядаш да ме убият, всичко е за предпочитане пред онова, което трябваше да изтърпя там.
Той я изгледа продължително и дори не си даде труд да прикрие съмнението си в думите й.
— Времето изобщо не те е променило, мила моя — каза най-после той. — Андраде и набожното й паство не са ти се отразили по-добре, отколкото живота в моя дом. Не вярвам на нито една твоя дума, Пандсала, но ти и без това не очакваше да те приема с отворени обятия, нали? Какво искаш от мен?