Шонед не каза нищо, само в очите й просветна ледено спокойствие. Той се извърна рязко и блъсна силно разтрепераното си тяло в твърдата скала, взря се в пустинята и ревящите дракони, чиято ярост можеше да се сравни единствено със собствения му бяс. Те се втурнаха един срещу друг и двубоят се развихри.
Онемял, Роан ги гледаше като омагьосан. Повтаряше се кошмарът му от Феруче, но този път драконите бяха съвсем истински. Картините от драпериите се бяха превърнали в реалност. Единият беше зеленикаво-бронзов, другият — кафяв, със самурено-черни петна на главата и хълбоците. От зловещо разтворените им челюсти капеше кръв, разтворените им крила трептяха в омарата на непоносимата жега. Хвърляха се един срещу друг отново и отново, след всеки сблъсък се обливаха в още повече кръв, и миризмата й се понесе в натежалия от прах въздух, заедно със зловещия мирис на разбеснели се самци. Изправени на задните си крака, замахваха страховито един срещу друг — възбудени, диви, първични… и прекрасни. В писъците им ехтеше насилие, в устрема им — неудържим порив към надмощие и внезапно Роан се усети проникнат до дъно от инстинктите на техния свят, те се плъзнаха в ръцете и бедрата му, всяка капка кръв във вените му закипя… От гърлото му изригна мъчителен вопъл, в присвитите му очи лумна пожар и князът на драконите впи нокти в твърдата скала.
Лекото докосване по ръката го прониза като острие на меч. В изумрудените очи на Шонед блестеше хлад и невероятно спокойствие, но ужасеното му трепване я уплаши и тя се дръпна назад.
— Роан…
Роан я притисна силно към гърдите си в неудържим порив, а Шонед го прегърна, склони глава на рамото му и се разплака горчиво. И изведнъж дивото в кръвта му пламна като пожар, който обхвана и нея. Изви я назад, гръбнакът й се прегъна силно в кръста, стисна лицето й в ръцете си и впи устни в нейните така, сякаш се мъчеше да поеме в себе си цялото тяло.
Задъхана, Шонед едва успя да се изтръгне от яростна му прегръдка.
— Не! — изкрещя тя с пламнал поглед. Роан я удари и плесницата отметна рязко главата й, върху долната й устна проблесна капка алена кръв…
— Мен няма да ме имаш така, както си го правил с нея! — извика тя.
В пламналия му мозък отекна писък на умиращ дракон, Роан залитна и отпусна безсилно ръце. В погледа й гореше омраза, свитите пръсти с хищно насочени нокти бяха готови да се впият в очите му, ако посегнеше да я докосне отново. Той изхърка задавено, залитна и се строполи на колене върху пясъка отвън. Някъде наблизо проехтя тържествуващият рев на самец-победител, въздухът потрепера от могъщия замах на разперени окървавени крила и миг по-късно драконът се изгуби в синевата над безмълвния труп в пясъка.
„Не съм никакъв варварин, аз съм просто дивак.“ Всичките му превземки на висше създание с претенции за цивилизованост, разум и чест не струваха и пукната пара. Беше пощадил Ианте, когато всичко в него крещеше, че е длъжен да убие! Защо? Заради сина, който Шонед никога нямаше да му роди. Беше дивак, изтъкан от насилие, протегнал лъстиво пръсти към собствената си плячка, заграбена от някой друг. Похот, власт, ревност, насилие… Какво бе станало с него? О, винаги си е бил такъв, но така и не му бе достигнала смелост да признае това дори пред самия себе си.
Над него пропълзяха полека сенките на близките хълмове и по изгорената му от слънцето кожа се разля хладина. Роан седна и несъзнателно отбеляза, че е едва малко след пладне и трябва да стоят тук още дълго, докато стане време да поемат отново през Пустинята. И да продължат пеша през нощта, когато има някакви шансове за оцеляване.
В гърдите му се надигна смях — дрезгав и стържещ, който задави и застина мъчително в гърлото. Оцеляване… Чудесна шега! Беше мислил и премислял истината за себе си, беше я усетил в кръвта си, тя преля неудържимо в действията у и въпреки това тъпият му мозък продължаваше упорито да смята какво трябва да направи, за да оцелее. Как да не се смее човек! Притисна колене към гърдите си и се разсмя неудържимо, поклащайки се напред-назад, с отметната към небето глава, за да оповести веселието си пред целия свят.
Свита до входа на пещерата, Шонед притисна длани към ушите си, за да не чува зловещия му смях. Знаеше, че трябва да стане, да отиде при него и да го прегърне, но не беше в състояние да го направи. Роан й вдъхваше непреодолим ужас.
Смехът най-после стихна и с неистово усилие тя застави нараненото си тяло да се надигне, после се подпря безсилно на скалата. Роан седеше с присвити колене и приведена към тях глава, от раната на рамото му се процеждаше тънка струя кръв. Сенките наоколо се удължаваха и ставаха все по-плътни, а тя не сваляше поглед от пустотата, в която се рееше душата й.