Ездачите напредваха по шестима в редица, подредени в шест колони; конете препускаха плътно един до друг и изпълваха пътя през каньона по цялата му ширина. Когато първата редица превали билото и пое надолу, за следващите нямаш достатъчно място и това обърка донякъде строя. Но сигнал за първия изстрел така и не прозвуча и Тобин започваше да се тревожи. Конниците бяха вече в обхвата й, виждаше се дори цвета на очите им през дупките в шлемовете, снабдени с дълг пластинки за носа и защитни капаци отстрани.
Най-после сред горещия въздух се разнесе продължителен вой — зовът на рог от драконова кост, та пронизителният му писък стресна конете на меридците. Стрелите откъм каньона и крепостните стени литнаха едновременно една срещу друга. Случи се точно това, което бе очаквала Мета — конете зацвилиха и се заизправяха ужасени на задните си крака, мъчейки се да се скрият от стрелите. Разнесоха се диви ругатни и болезнени викове, когато стоманените остриета от Цитаделата намираха пролука в бронята на ездачите. Тобин зареди наново лъка, прицели се хладнокръвно и опъна тетивата едновременно с другите двайсетина стрелци на Цитаделата.
Паднаха осем — не, девет от меридците, и едва сега Тобин разбра защо Мета бе изчакала със сигнала. Искаше и последната редица от конници да влезе в обсега на стрелите. Улучените от задните редици изблъскваха другите напред, а падналите коне препречваха пътя назад в случай, че меридците, се обърнеха в бяг.
Но те не отстъпиха. Изведнъж откъм стената се разнесе писък, нечие тяло в светлокафява туника полетя надолу и падна с глух шум върху отъпкания пясък пред крепостта. Над Тобин и върху отсрещната стена бяха заели позиция десетина стрелци, стъпили несигурно върху тесния корниз над зъберите в каньона. Тъкмо се питаше как ли успяваха да се закрепят там, когато до слуха й долетя тънък писък и стоманеният връх на стрела се заби в стената над рамото й. Принцесата промени позата си и пусна нова стрела веднага щом чу заповедта на Мета за общ залп на стрелците откъм страната на Тобин. Останалите не бяха готови.
В този миг улучиха още един от защитниците на Цитаделата. Тялото му се понесе тежко надолу, сякаш бе дракон с простреляна гръд. Ездачите се хвърлиха върху външните порти, успяха да отворят едната от тях и се запромъкваха през дългия тунел. Мета реагира с мигновено прегрупиране на силите и над външния двор заеха позиция още неколцина стрелци. Там бяха извън обсега на меридците и лесно можеха да улучат онези, които стигнеха до вътрешните порти.
Тобин посегна към втория колчан и изруга, донякъде от болка, но най-вече от яд. Едва сега, когато се размърда, забеляза стрелата в бедрото си. Надигна се с мъка, излезе от нишата и закуцука надолу по стълбите на наблюдателницата.
В тесния коридор, който водеше към назъбените стени над вътрешните порти, настигна още неколцина стрелци. Бяха успели да се прегрупират, но изглеждаха мрачни и бойният им дух се бе стопил, заедно с надеждата за победа. Старата Мирдал стоеше в двора и командваше слугите, въоръжени по спешност с мечове, копия и щитове — с всичко, което бе останало след заминаването на Оствел и по-голямата част стражата за Ремагев.
Мета огледа бегло раната на Тобин и й сложи превръзка, която ухаеше силно на билки.
— Много умна излязох, няма що — каза Мета с горчивина — Не се тревожи, ще ги принудим да дойдат насам. Заповядах на синовете ти да чакат при тайния вход откъм пещерата, всеки случай.
— Какъв таен вход до пещерата? — попита напрегната Тобин, но Мета вече се бе отдалечила.
От чудодейните билки върху превръзката болката в раната й утихна и Тобин вече не куцаше, докато си търсеше ново място за стрелба. Залегна недалече от мъж с превръзка на ханша, омотана около неизвадената дръжка на стрела. През плата се процеждаше кръв, човекът не можеше да стъпи на крака си, но бе заел удобна за стрелба поза и изчакваше противника да застане долу пред портата. От тази позиция защитниците на Цитаделата можеха да улучат меридците в гръб.
Тобин и стрелецът се спогледаха и се усмихнаха един на друг съзаклятнически, когато принцесата изведнъж забрави, че е дъщеря на войн, и се превърна само в майка. Откъм вътрешния двор се разнесоха бойните викове на синовете й. Докато меридците удряха по външната страна на портата, момчетата им отговаряха с удари на кухненски ножове по тренировъчни щитове, които им стигаха до главите.
— Не! — изкрещя Тобин. — Андри! Сорин! Бягайте оттам!
В този миг портата рухна и вътрешният двор екна от тропота на копита. А Тобин можеше да защити синовете си само с няколко тънички стрели в червено и бяло…