— Насам — извърна се Шонед към Роан и го поведе по стръмна пътечка между скалите, която той виждаше за първи път. Князът тръгна след жена си. Проходът беше тесен за двама души, вървящи един до друг. Без конете беше по-лесно да минат теснината и скоро стигнаха до края на пътеката. Задъхан, Роан с изненада установи, че са се озовали до пещерата крепостта.
— Да тръгваме — каза той, когато най-после успя да си поеме дъх. — Богиньо, дано не сме закъснели…
Външният двор беше пуст. Двамата се втурнаха към вътрешния и изведнъж дочуха откъм стените шум, който дори неопитната Шонед не би могла да сбърка с нищо друго — звън на стомана, конско цвилене и писъци на ранени и умиращи. Роан повдигна жена си, после се хвана за стената и се изтегли горе. Хвърли бегъл поглед към развихрилата се битка, скочи двора и грабна първия меч, който му се изпречи пред очите. Шонед остана на стената. Конниците на Мерида се бяха пръснали из целия двор на групи от по трима-четирима — непробиваеми ядра, от които валяха удари на мечове и конски копита. Слънцебегачката се взря в най-близката група, вдигна ръка, по която не бе останал нито един пръстен, и обгърна ездачите в Огън.
Спря поглед на друга група, после на още една и ги потопи в адските мъки на горяща плът и неистови писъци. Един конник се откъсна от групата си и полетя към нея, решен да съсече вещицата с безумен поглед и огнени коси, осмелила се а призове Огъня срещу Мерида. Шонед махна нехайно с ръка и го оплете в мрежа от пламъци. Мечът се изтръгна от изгорените му пръсти и се удари звънко в земята, мъжът изкрещя и се строполи до него, а Шонед се усмихна разсеяно и обгърна в пламъци още една група.
Роан видя Огъня да лумва четири-пет, не — шест, седем пъти… С чуждия меч в ръка, той се втурна към най-близката група и започна да нанася удари наляво и надясно, като дори не гледаше, само долавяше смътно, че стоманата се врязва в нечия плът. Когато малцината оцелели меридци се втурнаха в безредие към тунела, Роан спря на място и изкрещя името на Шонед. Тя продължаваше да стои на колене върху стената, полюшваше се леко напред-назад с протегнати ръце и разпилени коси, блеснали на слънцето в алени отблясъци, сякаш пламъци от собствения й Огън.
— Шонед! — изкрещя той още веднъж. — Стига!
Тя отпусна ръце, погледът й потъна в неговия и усмивката й внезапно се стопи. Залитна и за малко да се строполи от стената. Мирдал пристъпи несигурно върху немощните си крака, подаде й ръка и й помогна да скочи. Огънят угасна; не бе горял достатъчно дълго, за да причини нечия смърт, но в нажежения въздух продължаваше да виси тежкият задушлив мирис на изгорена плът.
Роан зърна кон, чийто ездач бе улучен от червено-бяла стрела. В съзнанието му бегло се мярна въпросът какво ли би могла да прави Тобин тук, когато в суматохата изведнъж съзря крехката фигурка на сестра си. Скочи върху седлото, дръпна рязко юздите и впи пети в хълбоците на ужасеното животно, което литна мигом към портите.
Тобин притискаше здраво двете момчета към себе си. Слава на Богинята, децата й бяха останали живи и здрави, само туниката на Сорин беше разкъсана, а върху едната ръка на Андри аленееше дълга драскотина. Притисна ги до задушаване още веднъж, после ги освободи от прегръдката си и ги плесна толкова силно отзад, че очите на близнаците плувнаха в сълзи.
— И посмяхте да не слушате майка си! — беснееше тя. — Само да се опитате още веднъж! Махайте се от очите ми, докато не съм взела камшика! — притисна ги до себе си и прегръдката й комай не беше от най-нежните — за малко да ги удуши. Отпусна ръце и ги побутна към замъка. — Хайде, махайте се от очите ми!
Момчетата тръгнаха покорно. Тобин се изправи с мъка. Усещаше, че всеки миг ще припадне от гняв и облекчение. Изведнъж погледът й падна върху Шонед — изглеждаше като в несвяст и Мирдал я подкрепяше от едната страна. Тобин тутакси забрави за собствената си слабост, припна бързо и прехвърли през раменете си другата ръка на Шонед.
— Отведи я в замъка — каза Мирдал. — Ще се справиш ли?
— Мога и сама — промълви Шонед, останала без капчица сила.
Тобин я огледа от глава до пети — лицето, шията и голите ръце бяха покрити с кървави петна и мехури от изгаряне. Изгорена беше кожата на ръцете й, по които не се виждаше нито един пръстен, нямаше дори и по-светли кръгове на местата, където бяха стояли пръстените. А и фигурата, която Тобин придържаше, сякаш съвсем се бе стопила и превърнала в кожа кости.
— Ще я отведа — обърна се Тобин към старицата. — Лека е като перце. Хайде, Шонед, да вървим, сестро. Всичко е наред, най-после си у дома.