— Пеша! — избухна капитанът. — Дори вода не ни дадохте.
Роан се усмихна леко.
— Аз и жена ми също нямахме вода на връщане от Феруче. На вас ви предстои още по-дълъг път, приятел. Е, тръгвайте, защото току-виж размисля и заповядам да избият всички ви още сега.
Той обърна коня си и пое обратно към Цитаделата. Във вътрешния двор слезе от седлото и пое към замъка. Никой не смееше да припари до него. Докато се качваше по стълбите, срещна сестра си, която бързаше надолу, като накуцваше с единия крак. Върху едното й бедро белееше превръзка и от тревога за Тобин князът мигом забрави изтощението си.
— Роан! Наистина ли… — тя сграбчи голата му ръка и хладината на пръстите й парна болезнено изгорената му от слънцето кожа.
— Не сега, Тобин — той се дръпна и продължи уморен нагоре.
— Отговори ми! Наистина ли ще имаш дете?
Брат й се вцепени.
— Роан! Шонед ми каза, че ще имаш син. Вярно ли е?
— Значи, Шонед ти каза… — той се извърна и се взря в пламналия поглед на сестра си, проникна до дълбината му и стаената там мъка, после каза полека: — Да. Вярно е. Ще имам син.
Поразена, сестра му застина на стъпалата, докато той продължи бавно към стаята си и най-после затвори вратата след себе си. Спря до леглото и дълго стоя изправен, взрян в спящото лице на жена си. Оживяха, както й бе обещал; не напразно бе роден и отраснал в Пустинята. Не напразно бяха поемали влагата и живеца на пясъка и скалите. Въпреки всичко двамата успяха да оцелеят.
Докосна нежно изострените черти на измършавялото й лице, странно застинали в покоя на съня. Страданията състаряват човек, но кой знае защо, лицето на жена му излъчваше невинността на заспало дете, устните й бяха повдигнати в едва доловима усмивка, а плътта върху изящните скули изглеждаше прозрачна и светла.
Беше й обещал живот, тя му обеща син… Дали би могла да притисне до гърдите си копелето на Ианте, ако той успееше да го вземе от майката? И дали самият той би могъл да гледа сина си, без неизменно да вижда онази, която го е родила?
Ако Шонед можеше, той бе длъжен да се справи. Богинята да му е на помощ…
Легна до жена си и се взря в тавана, оцветен в синьо като небето над Пустинята. Изнурен, усети смътно учудване при мисълта, че в тялото му са останали сили да заплаче.
Привечер в спалнята влязоха Тобин и Оствел и ги намериха заспали. Тобин искаше да се погрижи за раните им, а той носеше нещо за хапване. Двамата се спогледаха въпросително и принцесата прошепна:
— Каза ли ти тя нещо за дете, преди да замине оттук?
— Нищо не ми е казвала. Нима смяташ, че щях да я пусна? — той поклати глава. — А и не мисля, че някой би могъл да я спре. Но защо Ианте ги е пуснала все пак?
— Може би са успели да избягат.
— От Феруче? Единственият начин да излезеш оттам ако ти разрешат да си тръгнеш.
Погледаха още миг-два лицата на княза и княгинята — нейното — спокойно и мирно в съня си, неговото — с изострени и напрегнати черти. Едва сега Тобин забеляза, че младежката свежест безвъзвратно е изчезнала от лицето на брат й и остра жал прониза сърцето й.
— Ще разберем само толкова, колкото решат да ни кажат — каза тя.
— Така е — кимна Оствел. — Нека ги оставим да поспят.
Глава 27
Хладният повей откъм реката и свежестта, която лъхаше от дърветата край Фаолаин бяха изместени от горещата уханна пара на казаните върху големите огнища, където къкреше вечерята на войниците от лагера на Пустинята. На пост стоеше млада жена, която се чувстваше все поотпусната и сънлива и това бе напълно обяснимо, като се има предвид, че дългото и скучно дежурство беше вече към края си, а ветрецът галеше ноздрите й с мириса на подправки и вкусна храна. През десетте дни след битката не се случи нищо особено и едва ли щеше да се случи тъкмо преди вечеря. Тя повдигна рамене, намести по-удобно гърба си срещу ствола на дървото и притвори очи.
— Ако бях Върховния княз, щях да те убия на място.
При звука на острия смразяващ глас тя мигом скочи, опъна тетивата и стрелата всеки миг щеше да полети. Изведнъж момичето отпусна ръце и сведе виновно глава.
— Княже, господарю мой… — промълви смаяна тя.
Когато събра достатъчно смелост да вдигне глава, видя ледено-синия поглед на княза да се взира в очите й. Беше виждала стария княз два-три пъти по време на посещенията му в малкото имение, където се бе родила и отраснала, а младият мъж пред нея поразително приличаше на Зеава, не толкова по ръста и цвета на очите и косата, колкото по смразяващия поглед и изражението върху скулестото лице.